Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Хайде, тръгвай — каза жената и го поведе назад, далече от търга. — Иначе току-виж те обзела носталгия.
На една от по-малките платформи намериха търговец, който се съгласи да купи кончето и каруцата за два квадрата. Френтис прехвърли съдържанието на тайника в раницата си и двамата тръгнаха към един пансион, където наеха стая на безбожна цена.
— Роботърговците пристигнаха — каза съдържателят и разпери ръце. — Трябваше да дойдете утре, граждани.
— Рекох ти аз, тъпако! — озъби се жената на Френтис. — Ох, защо не послушах милата си майчица?
— Но това е за сметка на заведението — добави съдържателят, подаде бутилка на Френтис и му смигна съучастнически. — Да мине по-бързо нощта, а?
Изчакаха в малката си стая до стъмване. Безименното градче, стъпило на кокили във водата, бързо утихна, след като роботърговците подкараха стоката си по пътя към незавидната ѝ участ.
— Във вашето кралство нямате роби, нали? — попита жената.
Френтис гледаше през прозореца към широката бърза река и мълчеше.
— Да, всички вие сте свободни хора — продължи тя. — Ако не броим, че сте роби на суеверията си, разбира се. Нещо, от което ние сме се отърсили преди столетия. Кажи ми, наистина ли вярваш, че като умреш, ще живееш вечно в някакъв рай с мъртвите си роднини?
Френтис не отговори и тя го сръчка през връзката. Изглежда, наистина беше в настроение за разговор.
— „Какво е смъртта? — цитира той. — Смъртта е порта към Отвъдното и единение с Покойните. Тя е край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте.“
— Какво е това? Някоя от молитвите ви?
— Верните не се молят. Молитвите са за богопоклонниците и Отричащите. Цитирах ти откъс от Катехизиса на Вярата.
— И тази вяра ви обещава вечен живот след смъртта?
— Не живот. Животът е за тялото. Отвъдното е кралството на душата.
— Душата? — Тя поклати глава и се изсмя. — Е, поне в това отношение не сте напълно заблудени. Идеята ви е детинска, разбира се, но е стъпила върху зрънце истина.
Бръкна в раницата и извади два кинжала с тънки остриета.
— Трябва ни лодка. — Подаде му единия кинжал и той го прибра в кожената кания, стегната около ръката му под лакътя.
Кеят, където бяха вързани лодките, се охраняваше от двама варитаи, въоръжени с евтини копия с широко острие, любимо оръжие на тази най-долна прослойка от воларианската бойна каста. Жалка гледка бяха двамцата, с ръждясали и огънати брони, а отнесените им погледи говореха за надзирател, който забърква дрога както му падне.
— Няма свободни лодки — каза по-едрият, застана на пътя им и удари по дъските на кея с копието си. — Елате утре сутрин.
Френтис го прониза в окото: тънкото острие проби очната ябълка и потъна в мозъка отзад като в масло. Жената прескочи политащия труп, клекна под бавния замах на втория пазач и заби кинжала си в пролуката между нагръдника и мишницата. Мина зад него, докато той се свличаше на колене, бутна напред главата му с все шлема и го довърши с пронизващ удар в основата на черепа.
Избутаха труповете в реката с краката напред, бавно, за да не се чуе плисък. Жената избра средна по размер лодка от онези речни съдове с плосък корпус, които се задвижват с единично гребло при кърмата. Развърза въжето, изчака течението да ги отнесе на миля надолу по реката и чак тогава каза на Френтис да хваща греблото. Течението беше много бързо и им пречеше да прекосят реката; Френтис с мъка удържаше носа на лодката насочен към отсрещния бряг.
— Атетия — каза жената, когато наближиха. Отсрещният бряг не предлагаше твърда земя, а мочурище, обсипано с миниатюрни острови, обрасли с висока тръстика. — Най-южната провинция на Алпиранската империя, където с теб, миличък, имаме да свършим много работа.
Призори Френтис още насочваше лодката в лабиринта на мочурището, обсаден от рояк насекоми. Водата беше кафява и мътна, а каналите между безбройните островчета — тесни и трудни за плаване.
— Ужасно място, нали? — отбеляза жената. — Гробището на последната инвазия, поведена от баща ми. Три години строи флотилия на отсрещния бряг. Онова окаяно градче го сглобиха с отломки от корабите му. Четиристотин бойни кораба и хиляда лодки прехвърлиха войската му през реката, а после цял месец войниците му газиха в тресавището, стотици умряха от болести и удавяне, но другите продължиха упорито напред, а после измряха в големия тайнствен пожар, който опустоши цялото блато. Повечето алпиранци вярват, че боговете са се намесили и са унищожили завоевателите с огъня на гнева си, но воларианските историци настояват, че онези просто са залели краищата на тресавището с големи количества нафта и после са ги подпалили с огнени стрели. Петдесет хиляди свободни войници и роби изгорели на пепел само за една нощ. Не и баща ми обаче. По онова време вече не беше с ума си, но пак е проявил здравия разум да остане от другата страна на реката. — Погледна към тръстиките, които се възправяха толкова високо, че закриваха изцяло гледката. — Дори днес алпиранците не си правят труда да защитят с укрепления този участък от речния бряг. Така де, кой пълководец би проявил глупостта да пробва същата тактика?