Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Настоятелното пулсиране по връзката му показа, че трябва да отговори.
— Земята беше тяхна — каза той. — Те се биеха за нея. И победиха.
— Но междувременно ти си убил доста от тях, нали?
Пулсацията по връзката не спираше. „Битката за дюните, безчетните стрели при Кървавия хълм, трескавото сражение за стените…“
— Да.
— И не те измъчва чувство за вина, любов моя? Заради всички онези синове и бащи, които си посякъл с меча си, задето са защитавали родината си? Съвестта ти мълчи ли?
При Унтеш беше посякъл в крака един алпирански офицер, който се катереше по стената. След като щурмът беше отблъснат, лечител от Кралската гвардия се беше опитал да превърже раната на алпиранеца и бе получил кинжал в гърлото за благодарност. Офицерът не спря да бълва отровни слова на омраза, докато половин дузина войници го посичаха с алебардите си.
— Беше война — каза той на жената.
Пулсирането затихна. Жената се метна обратно на седлото. Колоната пехотинци ги беше подминала.
— Е, сега участваш в друга война. Само дето този път ще спечелиш.
Вечерта на седмия ден наближиха пристанищен град, зад който се ширеше трептящото синьо на океан.
— Хервелис — каза жената. — Столицата на провинция Атетия и дом на първото име от нашия списък. Стар приятел, в интерес на истината. Нямам търпение да ви запозная.
Архитектурата на Хервелис имаше известни прилики с лъкатушните улици и озеленените площади на Линеш и Унтеш, но тук мащабът беше по-голям и гарниран с щипка великолепие. На път от портата към централния площад минаха край няколко храма, внушителни мраморни здания с колонади, релефи и изобилие от статуи на безчетните богове, които империята почиташе. Жената нито за миг не свали маската си на добро настроение и любезно любопитство, но Френтис виждаше презрението в очите ѝ всеки път, щом погледът ѝ забършеше храмовете. „Аз ги съжалявам заради заблудите им — помисли си той. — Но тя ги мрази заради тях.“
Наеха стаи в пансион от северната страна на площада, възскъпички, но и много удобни. Тази вечер жената не се възползва от него; вместо това му каза да си почине, взе раницата и се прибра в стаята си. Той лежа в голямото легло, докато се стъмни, но въпреки мекия дюшек и луксозните завивки не можа да заспи. „Тази нощ ще ме накара да убия.“
Оковите му се стегнаха няколко часа по-късно и той отиде в стаята ѝ. Завари я облечена в черна коприна от глава до пети, косата прибрана в стегнат кок. В кании на двата подлакътника носеше кинжали, на гърба — къс меч. Кимна към оръжията, подредени на леглото до копринени риза и панталони, черни като нейните.
— Да сме наясно, любов моя — каза тя, докато мажеше лицето си със сажди. — Човекът, срещу когото ще се изправиш тази нощ, е в най-висша степен зъл и опасен. И никаква носталгия, ако обичаш.
Огън лумна през връзката, силна болка, без да е непоносима. Поела бе пълен контрол над него, контрол, който изключваше всяко колебание и дори мисъл от негова страна. Контрол, който го превръщаше в нейна безмозъчна марионетка.
Жената отиде при прозореца, бутна капаците, стъпи на перваза и се издърпа на покрива. Поспря да огледа улиците долу, после се затича по плочите и скочи на отсрещния покрив. Така двамата поеха през града, от покрив на покрив и от зид на зид, жената демонстрираше отлична физическа форма, която при други обстоятелства би си спечелила неохотното му възхищение, но сега контролът, който течеше на пулсации през връзката, не оставяше място за нищо извън непосредствената задача.
Движеха се на север, отдалечавайки се от уличките, сбутани нагъсто около централния площад, към по-широките улици близо до пристанището. Жената спря на един зид близо до площад, където имаше малък храм, заобиколен от дървета. Храмът представляваше четириъгълник от колонади, поддържащи пирамидален покрив с плосък връх, увенчан от статуя на жена, лицето ѝ скрито в сянката на мраморната качулка. За разлика от другите храмове в града, този беше охраняван — двама въоръжени с пики мъже пазеха входа. Вратата беше затворена, но през пролуките покрай касата прозираше сияние на запален огън.
Жената се надигна, затича се по зида и скочи към най-близкото дърво. Улови се за един клон и се набра на ръце, всичко това без шум и почти без да раздвижи листата на дървото. Уловила с крака и ръце клона, тя се придвижи към храма и скочи на покрива му. Ако не беше безцеремонният контрол през връзката, Френтис би решил, че не му е по силите да повтори упражнението, демонстрирано току-що от жената, въпреки обучението му и годините в ямата. Но волята на жената не оставяше място за излишни разсъждения и той я последва без колебание, затича се, скочи, улови се за клона и изпълзя до покрива, сякаш го е правил хиляди пъти.