Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Ще свърши работа, струва ми се. — Жената се измъкна от сивата рокля и облече памучната с копринените ръкави, която ѝ беше донесъл Френтис. Самият той вече се беше намъкнал в светлосините панталони и риза, които бе избрал за себе си. — Малко ми е широка в кръста обаче. Дебела ли ти изглеждам, съкровище? — Ухили му се. Слънцето изгряваше и къпеше лицето ѝ в злато. „По нищо не си личи — помисли си той, загледан в котешката ѝ красота и също толкова котешката грация, която се долавяше във всяко нейно движение. — По нищо не личи, че зад това лице има чудовище.“
— Дете беше, нали? — попита тя, докато той наместваше раницата на гърба си, преди да поемат на път. — Момче или момиче?
Френтис тръгна мълчаливо напред.
— Няма значение — продължи жената. — Но не си прави илюзии. Списъкът ни е дълъг и твоите досадни представи за морал несъмнено ще обагрят всяко име в краските на невинна жертва. Но ще ги ударим всичките, от първия до последния, и ти ще ми се подчиниш дори мишената да е дете.
Късно следобед стигнаха до друго градче. Жената разпита за шивачка и си купи още дрехи, като плати с алпиранско злато от запаса, пришит в подплатата на раницата, която носеше Френтис. Завъртя се пред него в семпъл, но елегантен тоалет от черно-бяла коприна и каза нещо на алпирански, вероятно го питаше за мнението му. Шивачката се беше съгласила да ѝ помогне с прическата и сега лъскавата ѝ черна коса беше сплетена и прибрана по алпиранската мода и прихваната с красив гребен. „По нищо не си личи…“
„Един ден ще те убия — мислеше си той и съжаляваше, че не може да изрече тези думи на глас. — За всичко, което си направила, за всичко, което ще направиш, и за всичко, което ще накараш мен да направя. Ще те убия.“
Шивачката им препоръча хан близо до пазарния площад и те наеха две стаи, защото новата роля на жената изискваше да спазва приличие. Френтис се бе надявал това да му осигури известен покой, но жената го използва отново, преди да го отпрати в стаята му — обкрачила голото му тяло в леглото, цялата потна, изцеди го докрай. Когато получи своето, се срина отгоре му, горещият ѝ дъх го опари по бузата, пръстите ѝ се заровиха в космите по гърдите му. Накара го да я прегърне. Винаги го правеше, разиграваше сценката на доволните любовници. А може и да си вярваше.
— Когато приключим с това — каза задъхано, — ще те накарам да ми направиш дете. — Зарови муцунка в шията му и го целуна. — От кръвта ни ще се роди красиво създание, не мислиш ли? Три века така и не намерих мъж, достоен за тази чест. А сега го открих в теб, роб от земя, която скоро ще бъде завладяна. Светът е странен.
Рано сутринта отново поеха на път, но не пешком, защото жената беше похарчила още една жълтица за два коня, пъстра сива кобила за себе си и кестеняв жребец за телохранителя си. Бяха силни животни, но кротки, и Френтис изведнъж закопня за стария си боен кон. Инструктор Ренсиал лично му беше избрал жребеца, черен от главата до опашката, с изключение на бяло петно в средата на челото. „Верен, но има дух“ — казал бе откаченият инструктор, когато му връчи юздите. Френтис беше нарекъл жребеца Сабя и с времето си даде сметка, че Сабя, изглежда, е най-добрият кон, язден някога от брат от Шестия орден, неоспорим знак за добрите чувства на Ренсиал към него. За последно беше видял Сабя в конюшните на губернатора в Унтеш, изтъркал бе за последно козината му, преди да се върне на крепостната стена, сигурен, че до час ще е мъртъв. „Къде ли е сега? — питаше се той. — Сигурно някой алпирански благородник го е взел като военна плячка. Дано се грижи добре за него.“
Пътуваха на север още седмица, нощуваха в странноприемниците, които се срещаха често край пътя — той, между другото, не можеше да се сравнява с воларианското чудо на пътното строителство при Миртеск, беше просто заравнена ивица, посипана с чакъл, и вдигаше облаци прах всеки път, когато пришпореха конете в тръс. Много войници срещнаха по пътя, всички пътуваха на юг в прашни колони. Основното снаряжение на алпиранските пехотинци беше същото, каквото Френтис го помнеше от бойното поле — плетена ризница до коленете, коничен шлем и дълго седем стъпки копие. Войниците, които срещнаха по пътя, бяха от редовния набор, а не мобилизирани селяни, сред тях имаше и доста ветерани — личаха си по белезите и напредналата възраст. Алпиранците може и да не строяха укрепления по мочурливия бряг на реката, но императорът явно държеше да подсигури отбраната на тази провинция.
— Добри войници ли бяха? — попита жената. Изчакваха встрани от пътя да се източи поредната колона от близо хиляда войници, маршируващи под зелено знаме с червена звезда. — Алпиранците. Добре ли се биха в онази ваша малка война?