Синьо злато

Завала бе наблюдавал същата картина.

— Как си, Кърт? — попита той.

— Не се притеснявай! — засмя се Остин, — тая приятелка не ще да си чупи зъбите с жилаво човешко, след като разполага с такъв избор морски деликатеси.

— Радвам се, че мислиш така, понеже тя си води приятели за вечеря.

Появиха се още няколко акули, отхапаха си от плячката и забелязали подводницата, бързо избягаха. Гледката беше по-малко впечатляваща от тази на банда изискани чревоугодници, забили носове в меню на скъп ресторант. В мрежата имаше стотици риби. От най-различен размер и вид. Някои, все още живи, правеха безуспешни опити да се измъкнат, само колкото да привлекат вниманието на акулите. От други бяха останали само глави, а гръбнаците на още много се виждаха навсякъде.

— Мрежата не се почиства — отбеляза Остин.

— Може би са я сложили, за да държи настрана именно такива любопитковци като нас.

— Не мисля — отговори Остин след малко. — Направена е от единично влакно. Може да се пререже с нокторезачка. Нима жици, значи няма и аларма.

— Е тогава, за какво им е?

— Дай, да помислим. Каквото и да има в тая лагуна, то унищожи стадо китове. Местните ще започнат да си задават въпроси, ако виждат непрекъснато мъртви риби. Приятелите, дето те снабдяват с тортили от Баха, не обичат да са обект на внимание. И затова са опънали мрежата — да държат живата риба навън, а ако има мъртва, вътре.

— Разумно — съгласи се Завала. — А сега?

— Караме нататък!

Завала зашари с пръсти по компютъра. Две механични ръце се разгънаха като телескопи в предната част на подводницата и застанаха на сантиметри от мрежата. Манипулаторите в двата края я хванаха и разкъсаха, както актьор разтваря завеси. Парчета разложени риби се разхвърчаха на всички страни.

Като свършиха работата, Завала прибра телескопите в изходно положение и пусна двигателите. С яхналия отзад Остин, те преминаха през дупката в мрежата и оттам в лагуната. Деветметровата видимост бе намалена наполовина от хилядите частици водорасли, докарани от теченията в залива, за да бъдат накълцани на ситно от острите като бръсначи скали. Подводницата намали до човешки ход. Завала напредваше като слепец с бастунче. Не забелязаха огромния обект, докато не се намериха почти отгоре му. Подводницата спря отново.

— Какво е пък това? — попита Завала.

Спускащата се отгоре, като в катедрала, светлина, разкриваше нещо огромно. Беше стотина метра широко и десетина високо, изтъняващо по краищата като гигантска леща. Почиваше на четири дебели, метални опори. Самите опори бяха скрити в конструкции, подобни на кутии.

— Това е някакъв железен паяк или потънал НЛО — отбеляза Остин учудено. — Но каквото и да е, нека го видим по-отблизо.