Синьо злато

— Здравейте — каза той с лек акцент. — Добре дошли в Париж на тропическия лес!

Пол погледна през рамото му към жалката купчина купюри и попита небрежно:

— А къде е Айфеловата кула?

— Ха-ха. Айфелова кула! Великолепно! Ами, вижте, не е далеч от Триумфалната арка.

След дългото пътуване в задушната влага на реката, Пол нямаше голямо желание да участва в размяна на остроумия.

— Търсим човек, наричан Холандеца — каза той.

Мъжът свали шапка, показвайки разбъркан, бял храсталак с плешива тонзура55.

— На вашите услуги! Но не съм холандец — засмя се той. — Казах, че съм „дойч“56, когато за пръв път дойдох в това проклето място, преди седем години. Така че, аз съм германец. Казвам се Дитер фон Хофман.

— Аз съм Пол Траут, а това е жена ми Гемей.

Хофман фиксира монокъла си върху нея.

— Хубаво име за красива жена — галантно отбеляза той. — Тук няма много бели жени. Хубави или не.

Гемей попита, защо е така пусто селото. Месестите, червени устни на Дитер се отпуснаха.

— Предполагам, че селяните се крият. Никога не е излишно да се внимава с непознати. Когато се убедят, че нямате лоши намерения, ще излязат. — И отново безизразната усмивка: — Та какво ви води в това бедно село?

— Доктор Рамирес ни помоли да дойдем. Ние работим в НАМПД. Националната агенция за морско и подводно дело. Правехме проучвания, свързани с речните делфини и се възползвахме от гостоприемството на доктор Рамирес. Та той ни помоли да дойдем, вместо него.

— По телеграфа на джунглата съобщиха, че двама американски учени се намират в района, но и през ум не ми е минавало, че ще ни удостоите с посещение. Как се чувства уважаваният доктор Рамирес напоследък?

— Той би желал да ви посети лично, но си навехна глезена и не може да се движи.

— Много лошо! Бих се радвал да го видя. Дълго време не съм се радвал на компания, но това не ми дава право да бъда лош домакин. Елате, моля! Сигурно ви е много горещо и сте жадни.

Пол и Гемей си размениха погледи „Добре, но нащрек“ и тръгнаха по брега. Преметнала през рамо раницата с револвера, Гемей последва останалите, към разположените в полукръг колиби на върха на хълма. Дитер изкрещя на непознат език и от всяка колиба излязоха по един куп туземци — мъже, жени и деца. Те се измъкваха срамежливо и застиваха в мълчаливо напрежение. Дитер даде друга команда и всички се заеха със задълженията си. Пол и Гемей се спогледаха отново. Домакинът им не разговаряше, той командваше в това село.

Една туземка на около двадесет години излезе с наведена глава от най-голямата колиба. За разлика от останалите жени, които бяха само по препаски, тя носеше саронг57 от фабричен плат около стройното си тяло. Дитер изръмжа някакво нареждане и тя изчезна в колибата.