Тайният портал
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-201-4
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тайният портал». Краткое содержание книги:
Джери изглеждаше малко уморен, когато слезе от капрата и ми се поклони. Докато разгъваше малката стълбичка, за да се кача, ми хрумна, че спокойно можех да му дам допълнителен бакшиш, особено като се имаше предвид колко натоварен бе днешният ден.
— Ето, преди да съм забравила. — Пъхнах в ръката му една златна монета.
— За какво е това? — попита той слисано.
— За теб.
— Но аз не съм имал допълнителни разходи.
— Това не е за покриване на разходите, а просто дребен подарък.
Той се изчерви чак до ушите и преглътна.
— Много щедро от ваша страна, милейди.
От стъпалото отзад се чу прокашляне. Джако, конярят, бе ококорил очи. По неволя и на него му дадох нещо, но само една сребърна гвинея. Все пак само се возеше бездейно отзад и освен това се зазяпваше след всяка жена, която видеше на улицата. Не беше нужно да прекалявам.
— Всъщност работният ти ден има ли край? — попитах съчувствено Джери, докато ми помагаше да се кача в каретата.
— Разбира се. По залез-слънце си тръгвам, освен ако няма нужда от услугите ми.
Той звучеше нехайно, но въпреки това смятах, че след толкова дълъг работен ден отдавна трябваше да си е вкъщи.
Постоянно забравях, че в това столетие все още нямаше регламентирано работно време, да не говорим за законово установен осемчасов работен ден. Профсъюзите също предстоеше да бъдат измислени. Но все пак си спомних, че през този век вече е имало стачки. Или щеше да има, въпрос на времева гледна точка. Дали нямаше да има стачки още през тази година? Ядосах се, че преди отпътуването ни в 1813 година не се бях информирала по-добре, така сега щях да знам всички данни и факти, вместо главата ми да е пълна с ненужна второстепенна информация, като например какво е ретикюл и от какво се правеше прахът за зъби.
Поне знаех нещо за мъжа, когото след малко щях да посетя. Нали преди няколко дни със Себастиано му спасихме живота и предпазихме картините му от огъня.
А сега по всичко личеше, че и в новата ни мисия също играеше някаква роля, макар и тя да бе напълно неясна. Ясно си представях думите, които Хосе бе записал върху бележката:Да се държат под око: Мистър Стивънсън и мистър Търнър.
Джери стоеше пред отворената врата на каретата.
— Къде отиваме, милейди?
— При мистър Търнър, художника.
— Където вие и милорд потушихте огъня?
— Точно така.
— Нещо конкретно ли ще правите там?
— Не, просто искам да проверя каква е хавата.
Преводачът го преобразува вПросто искам да се осведомя как се чувства. Елегантният превод ме накара спонтанно да възкликна: „Яко!“, което на свой ред бе превърнато вУпс.
За щастие, Джери не попита нищо повече.
Когато пристигнахме на Харли Стрийт, вече се смрачаваше и се бе спуснала мъгла, която обгръщаше улицата в зловещо трепкащо сиво. По пътя бяхме видели първите палители на уличните лампи, които с много усилия и с дълги прътове палеха лампите една след друга, но мъждивата светлина едва проникваше през плътната пелена. Единствено по протежение на главните улици имаше газови лампи, които, макар да светеха по-силно от маслените, пак образуваха само смътни светли петна в мрака.
Джери остана да седи върху капрата, докато аз бързо минах покрай двата лукаво усмихващи се сфинкса и стигнах до вратата, където ударих чукчето, и после още веднъж, но този път по-силно. Нямаше да мога да остана за по-дълго, защото в противен случай нямаше да успея да се върна навреме за вечеря. Тъкмо се канех да почукам за трети път, когато вратата се отвори. Пред мен застана старият баща на мистър Търнър, който носеше същия утринен халат и същите свръхголеми пантофи като последния път и ме зяпна изненадано.
— Уил! — извика той. — Ела бързо! Тук е странното русо момиче!
Зад него изникна мисис Такъри, икономката.
— Не бива да отваряте вратата, сър — нахока го тя. — Като нищо ще се простудите от вечерния въздух. Нали знаете, че дробовете ви още не са се възстановили от дима.
Но тогава ме видя и ококори очи.
— Какво, за бога… — Тя замълча, след което извика през рамо. — Мистър Търнър! Тук е русото момиче!
Почувствах се, сякаш се намирам в някой сюрреалистичен филм. Зад мен е стелещата се мъгла, пред мен осветеното от потрепващия пламък на свещите фоайе, а на прага на отворената врата — ясно очертаният, сякаш изрязан с ножица, силует на мистър Търнър-старши с огромните му пантофи и икономката, която ме зяпаше, като че съм извънземно. И тогава мъжът, когото бях дошла да посетя (или по-точно:да държа под око, каквото и да означаваше това), слезе по стълбите. Ако изобщо бе възможно, чрез появяването му сцената стана още по-объркана, тъй като в едната си ръка държеше четка, от която капеше боя, а в другата недовършена картина. Не беше особено голяма, а и светлината бе мъждива, но все пак разпознах личността, нарисувана върху платното — това бях самата аз.