Ключът на Лъжеца

— Когато човек започне да си променя разказа, трудно можеш да вярваш на нещо, казано от него. — Едрис ме изгледа замислено — поглед, който вероятно бе последното, видяно от доста мъже. И въпреки това слепият ужас, който ме беше обзел, откакто зърнах галерата им, започна да се разсейва. Има нещо странно в това да се намираш сред мъже, които обмислят небрежно убийството ти. В пътуванията си със Снори бях запращан от един ужас към друг и бягах с писъци от всички, от които можех. Ужасът, който вдъхва един мъртвец, влачещ червата си, докато се клатушка подир теб, или ледените тръпки, предизвикани от горещия дъх на горски пожар, това са реакции на напълно непознати ситуации — онова, от което се раждат кошмарите. С хората обаче, от обикновения ежедневен вид, е по-различно. А след една зима в „Трите брадви“ бях започнал да гледам дори на най-косматите размахващи секири разбойници като на съвсем обикновени мъже, със същите скърби, болежки, оплаквания и амбиции като на всеки друг, макар и в контекста на лета, прекарвани в грабителски набези по вражеските брегове. Между мъже, които не таят особена злоба към теб и за които убийството ти ще бъде по-скоро тегоба, включваща както извършването му, така и последвалото чистене на оръжието, тая работа с умирането също започва да ти изглежда някак ежедневна. Почти се увличаш по цялата ѝ лудост. Особено ако си толкова изтощен, че смъртта ти се струва добро извинение за почивка. Отвърнах на погледа му, без да казвам нищо повече.

— Добре. — Едрис приключи с дългото вземане на решение и се извърна. — Ще чакаме.

Червените викинги се пръснаха по склоновете да търсят входа към леговището на Скилфар. Едрис, Алрик и Кнуи останаха с мен.

— Вържете му ръцете. — Едрис се настани до една скала. Извади меча си от ножницата и започна да плъзга един брус по острието му.

Алрик ми върза ръцете зад гърба с ивица кожа. Никой от тях не носеше багаж, просто ме бяха подгонили. Нямаха друга храна, освен откраднатата от мен, нито пък подслон. От нашата височина можехме да видим на няколко мили по крайбрежието в двете посоки и надалеч в морето. Брегът и галерата им бяха скрити от единия склон на вулкана.

— Тя тук ли е? — Некромантката обсебваше мислите ми, образите на съживени мъртъвци постоянно се връщаха неканени в ума ми.

Едрис изчака един дълъг момент, преди да завърти бавно глава и да впери поглед в мен. Усмихна ми се неспокойно.

— Някъде там е. — Махна с ръка. — Да се надяваме, че ще си остане там. — Протегна меча си към мен. — Тя ми даде това. — Видът на оръжието предизвика необяснима болка в гърдите ми и ме накара да потреперя, сякаш го помнех от някакъв мрачен сън. По него се точеше надпис, не със северни руни, а с по-плавно писмо, наподобяващо знаците, които Мълчаливата сестра използваше, за да погуби своите врагове. — Убий бебе в утробата с този къс стомана и бедното мъниче отива в Ада. Седи там и чака шанса си да се върне като нероден. Смъртта на майката, смъртта на който и да е близък роднина, отваря дупка към сухите земи само за това изгубено дете и ако си бърз, ако си могъщ, целият този потенциал може да се роди в света на хората в нова и ужасяваща форма. — Той говореше небрежно и съжалението му изглеждаше съвсем искрено — но в същото време ме сграбчи някаква хладна увереност. Именно това острие беше убило сина на Снори в корема на жена му, Едрис беше човекът, започнал гнусното дело, продължено от некромантите и завършило със Снори, изправен срещу нероденото си дете в недрата на Черната крепост. — Оглеждай склоновете, млади принце. Некромантката е някъде там, а нея наистина не би искал да срещнеш.