Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Едрите, здрави ръце на мадам Манек гушват нейните.
— Хайде в банята. Татко ти ще ти обясни по-късно.
— Той не ми казва нищо. Каза само, че чичо е бил на война с дядо ми.
— Точно така. Само че прачичо ти — мадам търси заобиколни думи — се прибра променен.
— Уплашен?
— Безпомощен. Мишка в капан. Привиждали му се мъртъвци, минаващи през стените… ужаси разни и прочие. Оттогава не мърда никъде.
— Никога?
— Да, от години. Но знае всичко. Чичо ти Етиен е особен случай. Мари-Лор се заслушва в скърцането на греди, крясъците на чайките и тихото бучене, блъскащо се в прозореца.
— Нависоко ли сме, мадам?
— На шестия етаж. Хубаво е това легло, нали? Малко да си отдъхнете, ти и татко ти.
— Този прозорец отваря ли се?
— Да, сладурче. Но ще е по-добре да стои затворен, докато…
Мари-Лор вече е права върху леглото, опипва стената.
— Вижда ли се морето?
— Длъжни сме да държим прозорците и капаците затворени. Но, мисля… какво пък — за малко може.
Мадам Манек завърта дръжката, дърпа крилата на прозореца и избутва навън жалузите. Вятър: дързък, ясен, сладък, солен, сияен. Ревът се усилва и отслабва.
— Има ли много охлюви, мадам?
— Имаш предвид в морето? — Тя се разсмива пак. — Колкото искаш. Ти да не си по охлювите?
— Да, да! Намирала съм градински, дървесни. Но морски не съм намирала.
— Е — казва мадам Манек, — тук е мястото.
Приготвя й топла вана на третия етаж. Мари-Лор чува затварянето на вратата, скърцането на гредите в тесничката баня, пъшкаща под бремето на пълната вана — сякаш е в каюта на борда на „Наутилус“! Болката в петите й отзвучава. Тя потапя лице под водата. „Толкова време да не излезе никъде… да се крие в тази странна и тясна къща…“
За вечеря й обличат колосана рокля от някое отминало десетилетие. Сядат около квадратната кухненска маса, баща й и мадам Манек — на двете противоположни страни, колене срещу колене, на затворени прозорци и жалузи. Радиото мърмори тихо, изреждайки в галоп нечии министерски имена — Дьо Гол в Лондон, Петен — заема мястото на Рейно…
Ядат риба, задушена със зелени домати. Баща й казва, че от три дни не са събирали или получавали писма. Телеграфните линии са прекъснати. Най-новите вестници са от шест дни. Говорителят от радиото чете бюлетин със служебни съобщения:
„Мосю Шеминьо, евакуиран в Оранж, издирва трите си деца, останали с багажа им в Иври сюр Сен.“
„Франсис, понастоящем в Женевие, търси информация за Мари-Жан, видяна за последно в…“
„Люк и Албер, където и да са — целувки от мама.“
„Л. Рабие търси информация за съпругата си, видяна за последно на гара Орсе.“
„А. Котре желае да съобщи на майка си, че е в безопасност в Лавал.“
„Мадам Мейзьо умолява за информация относно шестте си дъщери, изпратени с влак за Редон.“
— Всеки се е залутал някъде… — измърморва мадам Манек, бащата на Мари-Лор изключва радиоприемника и лампите му изпукват, изстивайки.
На горния етаж, едва доловимо, същият глас продължава да чете имена. Внушава ли си? Чува как мадам Манек става и отсервира, а баща й енергично издишва цигарен дим, сякаш му е пречел и с облекчение го изгонва от гърдите си.
Вечерта двамата с него се изкачват по усуканото стълбище и си лягат в същото буцесто легло, в същата спалня на шестия етаж, с оръфаните копринени тапети. Баща й рови из раницата си — на спуснато резе — за кибрит. Намира го и се разнася познатата миризма на цигарите му, син „Голоаз“. Чува се пукане и скърцане на дърво, докато се отварят крилата на прозореца. Нахлува приятното съскане на вятъра или на море и вятър — слухът й не може да ги разплете. С него идват и уханията на сол, сено, рибни пазари и далечни блата, но нищо, ама съвсем нищо не й мирише на война.
— Хайде утре да се разходим до океана, папà.
— Утре не.
— Къде е чичо Етиен?
— Сигурно долу, в стаята си.
— Където му се привиждат различни работи?
— Радвай се, че го има, Мари.
— Него и госпожа Манек. Страшна готвачка е. Май че те слага в джоба си.
— Чак пък толкова!
Казва го ужким весело. Но си личи, че мислите му пърхат тревожно, като пленени птици.
— Папà, какво значи „окупация“?
— Значи, че ще ни се изсипят с камионите си.
— Ще ни карат ли да говорим немски?
— Може да ни накарат да мръднем стрелките с един час напред.
Къщата скърца. Грачат чайки. Той пали още една цигара.
— „Окупация“ да не е нещо като „адаптация“?
— Не. Военно присъствие. Стига си питала.
Тишина. Двайсет удара на сърцето. Трийсет.
— Как може една страна да накара друга да си смени времето? А ако всички откажат?