Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Исгримнур тъкмо се канеше да каже нещо на мълчаливия Кама-рис, когато на вратата се почука. После тя се отвори със скърцане и се появи стопанката Каристра.

— Нося ви храната, която поръчахте. — Тонът й внушаваше, че е извършила някаква голяма лична саможертва, вместо просто да е взела парите на Исгримнур за твърде надценената стая и пансион. — Хубав хляб и супа. Много хубава. С боб. — Тя сложи супника на ниската маса и издрънча с три купи до него. — Не мога да разбера защо не можете да слезете долу и да ядете заедно с всички други. — Всичките други бяха двама търговци на пух от Вран и един пътуващ бижутер от Наракси, който си търсеше работа.

— Защото плащам, за да не слизаме — изръмжа Исгримнур.

— Къде е човекът от блатата? — Тя разля по купите изстиналата супа.

— Не знам и не е твоя работа. — Той я гледаше сърдито. — Видях те да излизаш тази сутрин с приятелката си.

— На пазар — изсумтя тя. — Не мога да изляза с лодката си, защото той — тъй като ръцете й бяха заети, тя посочи Камарис с глава — така и не я поправи.

— И няма да му позволя да я поправи в името на достойнството му. Пък ти плащам и за това. — Киселото настроение на Исгримнур се засилваше. Каристра винаги подлагаше на изпитание кавалерството на херцога. — Много плямпаш, жено. Чудя се какво ли разправяш на приятелките си на пазара за мен и за другите си странни гости.

Тя го стрелна с оценяващ поглед.

— Нищо.

— Дано да е истина. Платих ти да си мълчиш за… за моя приятел тук. — Той погледна Камарис, който доволно сърбаше мазната супа. — Но ако смяташ да ми вземаш парите и въпреки това да разправяш врели-некипели, запомни: ако разбера, че си приказвала за мен или моите дела… ще те накарам да съжалиш горчиво. — Плътният му глас боботеше като гръмотевица.