Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Докато си представяше какви завладяващи неща може да избълва хилядолетната тиня, една голяма ръка е черни нокти го докосна по ръкава. Приратес се обърна и я махна с плесница.

— Как смееш да ме докосваш? — изсъска той, присви тъмните си очи и се озъби, сякаш всеки момент щеше да разкъса гърлото на високия прегърбен човек пред себе си.

Инч издържа погледа му. Кръглото му лице бе цялото в туфи брада и белези от изгаряния. Изглеждаше, както винаги, як и непоклатим като скала.

— Искаш да говориш с мен ли?

— Никога вече не ме докосвай. — Тонът на Приратес вече беше сдържан, но все пак в него потрепваше убийствено напрежение. — Никога.

Инч сви вежди, буцестото му чело се сбърчи. Дупката, където някога се бе намирало едното му око, зейна неприятно.

— Какво ти трябва?

Алхимикът си пое дъх, за да потисне черния бяс, който бе нахлул в главата му. Сам беше изненадан от твърде силната си реакция. Беше глупаво да изразходва гнева си за това говедо в леярната. Когато Инч изпълнеше замисъла му, можеше да бъде заклан като тъп звяр, какъвто си и беше. Но дотогава беше полезен за плановете на краля и, което бе по-важно, за плановете на Приратес.

— Кралят иска защитната стена да се подсили. Още напречни греди, още подпори — от най-тежкия дървен материал, който може да се докара от Кинслах.

Инч наведе глава и се замисли. Усилията му бяха почти осезаеми.

— За кога? — попита той най-после.

— До Кандлеманса. Само седмица да закъснееш, и ти заедно с къртиците си ще се озовеш на портата Нарулах да правиш компания на гарваните. — Приратес едва сдържа хихикането си при мисълта за безформената глава на Инч, забучена на кол. Дори гаргите нямаше да се бият точно за тази хапка. — Не искам да чувам никакви оправдания — имаш една трета от годината. И като си говорим за портата Нарулах, има още няколко неща, които също трябва да направиш. Няколко много важни неща. Укрепване на самата порта. — Той бръкна в робата си и извади свитък. Инч го разгъна и го огледа на подскачащата светлина на близката пещ. — И това трябва да се довърши в същия срок.

— Къде е кралският печат? — На сбръчканото лице на Инч се изписа изненадващо проницателно изражение.

Ръката на Приратес литна нагоре, мазна жълта светлина заигра по връхчетата на пръстите му. След миг припламването угасна, той отпусна ръката си и я скри в широкия ръкав на алената си роба.

— Ако посмееш пак да ми зададеш въпрос — скръцна със зъби алхимикът, — ще те направя на пепел.

Лицето на майстора леяр беше невъзмутимо.

— Тогава стените и портата няма да бъдат довършени. Никой не може да свърши това толкова бързо, колкото доктор Инч.

— Доктор Инч! — Приратес изкриви тънките си устни. — Усирис да ми е на помощ, опитах се с добро. Просто си върши работата, както иска крал Елиас. Имаш по-голям късмет, отколкото мислиш, дръвнико. Ще видиш началото на велика ера, на златен век. — „Но само началото, и то не много от него“, обеща на себе си свещеникът. — Ще дойда пак след два дни. Тогава ще ми кажеш колко хора ще ти трябват и какво друго.