Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Дългите седмици постоянни усилия от страна на Исгримнур не промениха тази влудяваща усмивка. Независимо дали Камарис беше омагьосан, ранен в главата или просто побъркан от старостта, те всички завършваха еднакво: херцогът не бе в състояние да предизвика дори проблясък на спомени. Старецът не го позна, не си спомняше миналото си и дори собственото си име. Ако херцогът не бе познавал някога Камарис толкова добре, би започнал да се съмнява дори в собствения си разум и памет, но Исгримнур беше виждал първия рицар на Джон във всякакви сезони, във всякаква светлина, в добри и лоши времена. Старецът може и да не познаваше себе си, но Исгримнур не грешеше.

И все пак какво трябваше да направи? Независимо дали беше безнадеждно луд, или не, трябваше да му се помогне. Най-очевидната задача беше старецът да се заведе при тези, които го помнеха и уважаваха. Въпреки че светът, който Камарис бе помогнал да се създаде, сега се рушеше, въпреки че крал Елиас бе довел до пропадане на мечтите на приятелите на Камарис и на сеньора Джон, старецът все пак заслужаваше да прекара последните си години на по-хубаво място от този блатясал развъдник на болести. Освен това, ако някои от хората на принц Джосуа бяха оцелели, би трябвало да научат, че Камарис е жив. Старецът можеше да стане мощен символ на надежда за по-добри дни — Исгримнур, хитър държавник въпреки цялата си привидна простодушност, знаеше цената на един символ.

Но дори ако Джосуа и някои от рицарите му бяха оцелели някак и се бяха прегрупирали някъде на север, както разправяха по пазарите на Кванитупул, как биха могли Исгримнур и Камарис да стигнат до тях през Набан, който гъмжеше от врагове? А и той не можеше да напусне този хан. Отец Диниван с последния си дъх му бе казал да доведе тук Мириамел. Херцогът не я бе намерил, но Мириамел може вече и да знаеше за това място — може би самият Диниван й бе споменавал за него. Тя можеше да дойде тук, сама и без приятели, и да открие, че Исгримнур вече е заминал. Можеше ли херцогът да поеме такъв риск? Той дължеше това на Джосуа, независимо дали принцът беше жив, или мъртъв — да направи всичко възможно да й помогне.

Исгримнур се бе надявал, че Тиамак, който по някакъв неясен начин беше близък с Диниван, би могъл да знае нещо за местонахождението на Мириамел, но тази надежда скоро бе разбита. След множество подтиквания дребният кафяв човек бе признал, че Диниван е изпратил тук и него, но без обяснения. Тиамак беше твърде разстроен от вестта за смъртта на Диниван и Моргенес и не бе предложил абсолютно нищо полезно на Исгримнур.

Всъщност херцогът го мислеше за малко враждебно настроен. Макар че кракът на блатния човек очевидно го болеше — ухапал го беше крокодил, — Исгримнур все пак смяташе, че Тиамак би могъл да направи повече, за да помогне за разрешаването на множеството Загадки, които измъчваха и двамата, и на първо място да му разкрие целта на Диниван. Но вместо това Тиамак сякаш се задоволяваше само да се цупи из стаята — за която плащаше Исгримнур! — или да прекарва дълги часове в писане или в куцукане по дървените пътечки на Кванитупул, което без съмнение правеше и в момента.