![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Деорнот се наведе напред и каза:
— Ако успеем да отвърнем на удара някъде, принце, хората ще се надигнат на твоя страна. Много малко, с изключение на тритингите, знаят, че изобщо си жив.
— В това има истина, принц Джосуа — каза Изорн. — Знам, че в Римърсгард има мнозина, които мразят Скали. Някои от тях ми помогнаха да се укрия.
— Колкото до това, Джосуа, твоето оживяване е само мъгляв слух и в Хернистир — каза Еолаир. — Дори само отнасянето на тази вест при моя народ в Грианспог ще направи пътуването ми много полезно.
Джосуа спря, погледна го и каза:
— Ти ще им занесеш повече от това, граф Еолаир. Кълна ти се, че ще им занесеш по-голяма надежда от тази. — Той прекара ръка пред очите си като човек, току-що събуден от сън. — Кълна се в Дървото, какъв ден! Хайде стига сме приказвали и да хапнем. Искам да помисля за нещата, които чух. — Той се усмихна уморено. — Пък и трябва да отида да видя жена си. — Той махна с ръка. — Хайде, идвайте. Без теб, Странгиард. Ти ще останеш тук, нали?
Архиварят, заровен в свитъците, дори не го чу.
Потънал в мрачни и объркани мисли, Приратес от известно време не чуваше звука.
А когато най-после се измъкна от мъглата на мислите си, се стресна и дори се олюля.
— Ажа ши'ши т'чако, урун ши'ши бхабекро…
Гласът, който се издигаше от тъмното стълбище, беше тих, но злокобен, тържествена мелодия, която се лееше в мъчителен дисонанс: би могла да е съзерцателен химн на паяк, надушващ жертвата си в лепкавата паяжина. Задъхан и бавен, той се хлъзгаше раздразнено между нотите, но с ловкост, която подсказваше, че привидната липса на мелодия е преднамерена — беше всъщност една съвсем различна концепция за мелодия.
— Мудхул самат'ай. Джабак с'ера мемекедза санайха-з'а Нинйек ши'ши, хамут 'тке аграж'а с'ера йе…
Някой по-плашлив човек би се обърнал и би избягал към горните, достъпни за дневната светлина части на замъка, вместо да се срещне с изпълнителя на толкова тревожеща мелодия. Приратес обаче не се поколеба да продължи надолу. Ботушите му кънтяха по каменните стъпала. Втора нишка на мелодия се присъедини към първата — като съюзник, също толкова ужасяващо спокойна; двете забръмчаха като вятър в комин.
Приратес стигна до площадката и зави по коридора. Двамата норни, които стояха пред тежката дъбова врата, внезапно млъкнаха и когато той се приближи, го погледнаха с нелюбопитното и леко обидно изражение на котки, обезпокоени, докато се припичат на слънце.
Бяха едри за Хикеда'я, по-високи от много висок мъж, но бяха мършави като гладуващи просяци. Държаха сребристобелите си пики отпуснато и мъртвобледите им лица под тъмните качулки бяха спокойни.
Приратес ги изгледа. И норните го загледаха.
— Е? Ще ме зяпате ли, или ще ми отворите вратата?
Единият от норните бавно кимна.
— Слушам, лорд Приратес. — В ледения му отсечен говор нямаше и най-лек намек за уважение. Той се обърна и отвори голямата врата — видя се коридор, червен от светлината на факли, и още стълби. Приратес мина покрай двамата пазачи и тръгна надолу. Вратата хлопна след него. Преди да измине и десетина стъпала, зловещата мелодия се разнесе отново.
Чукове се вдигаха и падаха, звънтяха и дрънчаха, и изковаваха от изстиващия метал оръжия за краля, който седеше в тъмната тронна зала високо над леярната и ковачниците. Грохотът беше ужасен, вонята — на сяра, на нажежено до бяло желязо, на земя, обгорена до бяла сол, дори пикантно-сладникавата миризма на изгорена човешка плът — беше още по-непоносима.
Уродливостта на хората, които щъкаха из голямата леярна, беше огромна — сякаш ужасната, изпичаща горещина в тази подземна пещера ги беше разтопила като некачествен метал. Дори дебелите им ватирани дрехи не можеха да я скрият. Фактически, знаеше Приратес, само безнадеждно обезобразените физически или духовно, или и по двата начина, все още оставаха тук и работеха в оръжейницата на Елиас. Малцина бяха имали достатъчно късмет, за да избягат навреме — останалите се преуморяваха до смърт под ръководството на Инч, тромавия надзирател. Няколко групички бяха избрани от самия Приратес да участват в експериментите му. Каквото оставаше от тях беше в края на краищата връщано тук, за да подхранва със смъртта си същата тази пещ, на която бе служило приживе.