Септемврийски светлини [bg]

Ирен предпазливо наблюдаваше майка си от горната площадка на стълбата. Сънят за пореден път бе оборил Симон в любимото ѝ кресло пред прозореца, който гледаше към залива. В скута ѝ лежеше отворена книга, а очилата ѝ за четене бяха увиснали на носа ѝ като шейна на снежна писта. В ъгъла радиоапарат с дървена кутия, украсена с причудливи орнаменти в стил ар нуво8, лееше тревожните встъпителни акорди на някакъв детективски сериал. Възползвайки се от прикритието, което ѝ осигуряваше този шум, Ирен се изниза на пръсти край Симон и се вмъкна в кухнята, която имаше излаз към задния двор на Къщата на носа. Цялата операция ѝ отне едва петнайсет секунди.

Исмаел я чакаше отвън, екипиран с широко кожено яке, работни панталони и чифт ботуши, които изглеждаха така, сякаш бе вървял с тях пеша до Константинопол и обратно половин дузина пъти. Студена мъгла пълзеше откъм залива, довявана от нощния бриз, който влачеше над гората керван от променливи облаци.

Ирен закопча жилетката си догоре и само кимна безмълвно, когато момчето я погледна изпитателно. Без излишни приказки двамата закрачиха по пътеката, която пресичаше гъсталака. Невидими създания огласяха с хор от звуци горския мрак. Шепотът на листата, рошени от вятъра, заглушаваше екота на морските вълни, които се разбиваха в скалите. Исмаел вървеше пръв, а Ирен го следваше плътно. От време на време луната надничаше през пелената на облаците, увиснали над залива, обливайки гората с бледа призрачна светлина. Някъде по средата на пътя Ирен хвана ръката на Исмаел и не я пусна, докато силуетът на Крейвънмур не изникна пред тях.

Момчето даде знак да спрат зад дънера на едно дърво, поразено от мълния. За няколко секунди луната разкъса кадифената завеса на облаците и озари фасадата на Крейвънмур, очертавайки всеки релеф. Имението се открои като хипнотично изображение на причудлива катедрала, изгубена сред дебрите на прокълната гора. Сетне мимолетното видение отново потъна в мрак, а в подножието на сградата се очерта правоъгълник от златиста светлина. Силуетът на Лазарус Жан се появи на прага на главния вход. Майсторът на играчки затвори вратата зад гърба си и бавно слезе по стълбата към пътеката, която се виеше край дъбравата.

— Това е Лазарус. Всяка нощ се разхожда в гората — промълви Ирен.

Исмаел кимна мълчаливо и я задържа да не мърда от мястото си. Момчето не откъсваше поглед от Лазарус, който крачеше към началото на гората, приближавайки се към тях. Ирен погледна въпросително към Исмаел. Той въздъхна и се озърна неспокойно. Стъпките на майстора на играчки вече се чуваха наблизо. Исмаел хвана Ирен за лакътя и я натика в кухия ствол на изсъхналото дърво.