Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Знаеш ли — каза тя след дълъг момент на размисъл, — отне ми доста време, за да… — Опита се да намери подходящите думи. — … за да повярвам в способностите на сестра Мери Елизабет.

О, супер. Не ставаше въпрос за мен и за насъбраните ми грехове. Защото щяхме да се позадържим тук, ако случаят бе такъв.

— Разбирам — казах, опитвайки се да бъда разбираща. — На хората им отнема дълго време, за да повярват и в моите. Няма нищо нередно в това.

— Всъщност има. Тя ни беше пратена от Бога, а аз се усъмних. Усъмних се в дарбата й. Това е нещо, за което ще трябва да отговарям, когато му дойде времето.

Това изглеждаше някак крайно.

— Не мисля, че използването на логика и човешки инстинкт е грях.

Усмивката й бе по-скоро учтива, отколкото утвърдителна.

— От онова, което ни е казвала, на хоризонта се задава голяма и ужасна война.

— Вярно е — каза сестра Мери Елизабет, кимайки в ентусиазирано потвърждение, когато седна отново, подавайки ми чаша пресен чай. — И ще бъде водена от самозванец.

— Самозванец? — попитах.

Майката игуменка сложи ръка върху тази на сестра Мери Елизабет, за да я възпре.

— Няма начин — казах, прехвърляйки поглед напред-назад между двете. — Имате информация, която мога да използвам, и няма да ми я предадете?

— Не е наша работа — каза майката игуменка. — Тази информация е свята. Беше ни дадена, за да се молим.

— Мога да се моля — казах обидено. — Само ми кажете за какво да се моля. Със сигурност ще го добавя към списъка си с неща за правене.

Желязното изражение на жената се отпусна малко, когато в краищата на устата й трепна усмивка.

— Молитвата трябва да бъде преживяна, а не отметната от списък със задачи.

Гадост. Беше права.

— Но тук говорим за живота ми.

— И за живота и спасението на всички на Земята. Отредена ти е роля. Просто трябва да решиш коя роля да изиграеш.

— Гатанки? — попитах, без да съм впечатлена. — Даваш ми гатанки?

Очите на сестра Мери Елизабет бяха невинно ококорени, докато следеше размяната на реплики. Приличаше на хлапе, което гледаше любимите си анимации в неделя сутрин.

Хубаво, пазеха интересното за себе си.

— Можете ли поне да ми кажете на какво съм способна?

Устата на сестрата се разтегна в широка усмивка.

— Всичко, което можеш да си представиш.

— Не знам — казах, опитвайки се да не се разочаровам. — Мога да си представя много неща.

Майката игуменка потупа ръката на протежето си.

— Време е за лягане — каза тя, а гласът й бе майчински, грижовен.

Това беше знакът ми да си ходя. Обещаха да държат Куентин под око, докато не станеше безопасно, за да си тръгне, но те знаеха повече от мен. Опитах се да не се обиждам. Не много, но положих малко усилие, преди да се откажа и да се обидя на цялата човешка раса. Не съм сигурна защо. За щастие вече го бях преодоляла, когато стигнах до Мизъри, чисто мокра, тъй като отново беше започнало да вали.