Смъртта на царете [bg]

Глава 9

— Нямам представа за какво говориш — каза Ферк.

Напрегна мускули, но въжетата го държаха на стола и не успя да се отскубне.

— Мисля, че много добре знаеш какво искам да кажа — отвърна Антонид и се наведе толкова близо, че лицата им почти се докоснаха. — Имам дарбата да надушвам лъжците.

Изсумтя внезапно и Ферк си спомни, че го наричат Кучето на Сула.

— Вониш на лъжа — каза Антонид със злобна усмивка. — Знам, че имаш пръст в тази работа, затова просто ми кажи и няма да те пращам при мъчителите. Оттук няма да излезеш, търговецо. Никой не видя, че сме те арестували, и никой няма да знае, че сме те разпитвали. Само ми кажи кой поръча убийството и къде е убиецът — и ще излезеш оттук жив и здрав.

— Дайте ме на съд. Ще докажа невинността си! — отрони Ферк с разтреперан глас.

— А, така ли? Това ли искаш? Дни наред да дрънкаш празни приказки, докато сенатът се опитва да доказва, че законът е един за всички. Няма закон тук, в тази стая. Тук още помним Сула.

— Нищо не знам! — извика Ферк и за негово облекчение Антонид отстъпи крачка назад.

После поклати глава със съжаление.

— Знаем, че убиецът се е представил с името Далций. Знаем, че е бил купен за кухненски роб три седмици преди това. Документите за продажбата, разбира се, са изчезнали, но има свидетели. Мислиш ли, че никой няма да забележи агента на Сула на пазара? И от кого е купил роба? От Ферк.

Търговецът пребледня. Знаеше, че няма да го оставят жив. Повече нямаше да види дъщерите си. Те поне не бяха в града. Беше изпратил жена си надалече, когато войниците дойдоха да вземат документите за продажба на робите — разбираше какво ще стане и знаеше, че не може да избягат всички заедно, затова искаше поне семейството му да се опази от вълците, които приятелите на Сула щяха да пуснат по петите му.

Знаеше, че начинанието е рисковано, но след като изгори документите, помисли, че няма да стигнат до него сред толкова много други търговци. Очите му се наляха със сълзи.

— Вината ли те връхлетя? Или плачеш просто защото си разкрит? — запита остро Антонид.

Ферк не каза нищо и погледна към пода. Помисли си, че няма да издържи на мъченията.

Мъжете, които влязоха по заповед на Антонид, бяха стари войници и изобщо не се смущаваха от предстоящата си задача.

— Искам имена — обърна се към тях Антонид. Пристъпи към Ферк, вдигна главата му и очите им се срещнаха. — Тези мъже си обичат работата. Имаш ли да кажеш нещо, преди да започнат?

— Републиката си струва един живот — отвърна Ферк с блеснали очи.