Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Странно беше да гледат промяната в положението. Докато Юлий някога мечтаеше да стане пълководец като Марий, сега мислеше, че да е чист е огромно и несравнимо по-голямо удоволствие. Това обаче не беше намалило желанието му да унищожи пиратите. Някои от другите смятаха да се върнат в Рим, но той знаеше, че не може да го направи, докато парите на семейството му са в трюма на пиратския кораб. Гневът го крепеше, помагаше му да преодолее гаденето и болките от усилените упражнения и той се насилваше всеки ден да се упражнява все повече и повече: знаеше, че трябва да е здрав, ако не иска заплахата, която беше отправил към пиратския капитан, да остане неизпълнена.
Движението на триремата полека се променяше и римляните заликуваха, щом люшкането престана и отгоре се разнесе барабанният сигнал за гребците, когато корабът тръгна да излиза в открито море.
— Отиваме си у дома — каза Пракс учудено, с внезапно трепнал глас.
„У дома“. Тези думи притежаваха странна сила и един от мъжете се разплака. Другите смутено отместиха очи от него, макар че бяха видели и много по-лоши неща през месеците, прекарани тук. Много неща се бяха променили между тях през това време и Гадитик понякога се питаше дали биха могли отново да работят като екипаж, ако „Акципитер“ внезапно изплуваше от вълните. Бяха запазили някакво подобие на дисциплина, Гадитик и Пракс уреждаха споровете и разрешаваха разногласията, но с времето субординацията беше изчезнала и сега шепата мъже взаимно се преценяваха според нови правила и намираха нови силни и слаби страни.
Пелитас и Пракс бяха станали добри приятели: всеки виждаше у другия същия флегматичен подход към живота, въпреки разликата в годините. Престоят в килията беше стопил шкембето на Пракс, беше го сменил с твърди мускули след седмиците борба с другите във всекидневните упражнения. Юлий подозираше, че когато се обръсне и измие, новият живот ще му хареса. Усмихна се и се почеса под мишниците, където не преставаше да го сърби.
На Гадитик му призля, докато вълнението ги люшкаше в залива, но лицето му си възвърна цвета, когато корабът зацепи вълните, вместо да се люлее върху тях. Юлий беше започнал да го уважава и харесва — нещо, което по-рано отсъстваше, поради автоматичното подчинение пред висшестоящия. Гадитик беше удържал пленниците в единство и изглежда, оценяваше направеното от Юлий и Кабера за тях.
Пленничеството не се беше отразило добре на Светоний. Той беше наблюдавал как между Пелитас, Пракс, Юлий и Гадитик се създават нови връзки и участието на Юлий в този съюз го вбесяваше. За кратко беше установил приятелски отношения с другите четирима офицери и така се бяха родили два лагера. Юлий беше използвал тези групи, за да се състезават една срещу друга във всекидневните упражнения, и в крайна сметка един от офицерите беше смъмрил Светоний, когато му се оплакваше шепнешком.
Малко след това Кабера беше успял да им донесе първата прилична храна, откакто бяха пленени, и всички се бяха зарадвали. Типично за стареца — да даде плодовете на Юлий, за да ги разпредели. Светоний нямаше търпение да се освободи, жадуваше за стария ред, искаше да види момента, когато Юлий осъзнае, че отново е само младши офицер.
Две седмици след излизането от пристанището пленниците бяха изведени от килията по тъмно и оставени на непознат бряг, без оръжия и без храна. Капитанът им кимна за сбогом, докато моряците му ги отвеждаха с малката лодка, която щеше да ги стовари на брега.
— Сбогом, римляни. Често ще мисля за вас, докато харча парите ви — извика той със смях.
Те не пророниха и дума. Юлий обаче се беше взрял в него, сякаш за да запомни чертите му. Разкъсваше се от гняв, че не бяха пуснали Кабера да тръгне с тях; впрочем, знаеше се, че е възможно пиратите да го задържат. Това беше още една причина да намери капитана и да му пререже гърлото.
Когато стигнаха на брега, моряците срязаха въжетата им и отстъпиха предпазливо, с вдигнати ками.
— Не правете никакви глупости — предупреди ги един от тях. — Вече можете да се върнете у дома си.
След това пиратите се качиха в лодката и загребаха към триремата — черен силует на фона на осветеното от луната небе.
Пелитас се наведе, гребна шепа от мекия пясък и го разтри между пръстите си.
— Не знам за вас, момчета, обаче аз ще поплувам — каза той и с внезапно движение смъкна мръсните си дрехи.