Смъртта на царете [bg]

Пелитас и Пракс бяха станали добри приятели: всеки виждаше у другия същия флегматичен подход към живота, въпреки разликата в годините. Престоят в килията беше стопил шкембето на Пракс, беше го сменил с твърди мускули след седмиците борба с другите във всекидневните упражнения. Юлий подозираше, че когато се обръсне и измие, новият живот ще му хареса. Усмихна се и се почеса под мишниците, където не преставаше да го сърби.

На Гадитик му призля, докато вълнението ги люшкаше в залива, но лицето му си възвърна цвета, когато корабът зацепи вълните, вместо да се люлее върху тях. Юлий беше започнал да го уважава и харесва — нещо, което по-рано отсъстваше, поради автоматичното подчинение пред висшестоящия. Гадитик беше удържал пленниците в единство и изглежда, оценяваше направеното от Юлий и Кабера за тях.

Пленничеството не се беше отразило добре на Светоний. Той беше наблюдавал как между Пелитас, Пракс, Юлий и Гадитик се създават нови връзки и участието на Юлий в този съюз го вбесяваше. За кратко беше установил приятелски отношения с другите четирима офицери и така се бяха родили два лагера. Юлий беше използвал тези групи, за да се състезават една срещу друга във всекидневните упражнения, и в крайна сметка един от офицерите беше смъмрил Светоний, когато му се оплакваше шепнешком.

Малко след това Кабера беше успял да им донесе първата прилична храна, откакто бяха пленени, и всички се бяха зарадвали. Типично за стареца — да даде плодовете на Юлий, за да ги разпредели. Светоний нямаше търпение да се освободи, жадуваше за стария ред, искаше да види момента, когато Юлий осъзнае, че отново е само младши офицер.

Две седмици след излизането от пристанището пленниците бяха изведени от килията по тъмно и оставени на непознат бряг, без оръжия и без храна. Капитанът им кимна за сбогом, докато моряците му ги отвеждаха с малката лодка, която щеше да ги стовари на брега.

— Сбогом, римляни. Често ще мисля за вас, докато харча парите ви — извика той със смях.

Те не пророниха и дума. Юлий обаче се беше взрял в него, сякаш за да запомни чертите му. Разкъсваше се от гняв, че не бяха пуснали Кабера да тръгне с тях; впрочем, знаеше се, че е възможно пиратите да го задържат. Това беше още една причина да намери капитана и да му пререже гърлото.

Когато стигнаха на брега, моряците срязаха въжетата им и отстъпиха предпазливо, с вдигнати ками.

— Не правете никакви глупости — предупреди ги един от тях. — Вече можете да се върнете у дома си.

След това пиратите се качиха в лодката и загребаха към триремата — черен силует на фона на осветеното от луната небе.

Пелитас се наведе, гребна шепа от мекия пясък и го разтри между пръстите си.

— Не знам за вас, момчета, обаче аз ще поплувам — каза той и с внезапно движение смъкна мръсните си дрехи.