Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
В хладния мрак на спалнята Тубрук държеше здраво Аврелия. Пристъпът най-накрая премина. Той усещаше как кожата й гори до неговата и поклати глава над слабостта й. Накрая тя го позна и той полека я положи на меките възглавници.
За първи път я беше държал така здраво в нощта след погребението на съпруга й и това се беше превърнало в ритуал между двамата — Тубрук знаеше, че тя намира успокоение в силата му. В онези дни по тялото й оставаха по-малко синини от ръцете му. Той усети, че диша тежко, и се запита как е възможно в това отслабнало тяло да се крие толкова много сила.
— Благодаря ти — прошепна тя, все още със затворени очи.
— Няма за какво. Ще ти донеса да пийнеш нещо студено и ще те оставя да си починеш.
— Не искам да ме оставяш сама, Тубрук — каза тя.
— Нали ти казах, че ще се грижа за тебе. Ще съм тук, докато имаш нужда от мене — каза той; помъчи се да го каже весело.
Тя отвори очи и обърна глава към него.
— Юлий каза, че ще е с мене, но замина. Сега и синът ми не е тук.
— Понякога боговете се подиграват с обещанията ни. Съпругът ти беше почтен мъж. А синът ти ще се върне жив и здрав, доколкото го познавам.
Тя затвори очи. Тубрук я изчака да заспи, преди да се измъкне тихо от стаята.
Бурята връхлетя и закотвената трирема започна да се люлее силно въпреки закрилата на малкия африкански залив, толкова далече от римските земи. Някои от офицерите повръщаха, макар че в телата им нямаше храна, която да изхвърлят. Онези, които имаха в стомасите си вода от оскъдните порции, се бореха да не изпуснат и капка, затиснали здраво устите си с ръце. Водата никога не им стигаше и в страшната жега телата им копнееха за влага, каквато и да е. Повечето от тях събираха в шепи урината си и я изпиваха възможно по-бързо, преди да изтече.
Люлеенето на кораба не се отразяваше на Юлий и той дори малко се наслаждаваше на мъките на Светоний, който лежеше със затворени очи и от време на време простенваше и притискаше ръце към корема си.
Въпреки морската болест настроението в килията беше оптимистично. Капитанът беше пратил човек да им каже, че всичките откупи са платени и по суша и море са стигнали до тайното място, откъдето един агент на пиратите беше продължил насам и бе донесъл златото в това отдалечено пристанище. Според Юлий това, че капитанът не беше слязъл да им го каже лично, бе малка победа. Не го бяха виждали вече месеци — от деня, когато беше дошъл да се гаври с тях — и това им харесваше. Ако беше дошъл, щеше да се изненада от гледката. Те бяха преодолели най-ниската точка от пленничеството и вече започваха да набират сили.
Отчаяните пленници, каквито бяха през първите няколко месеца, сега търпеливо чакаха освобождението си. Треската беше отнесла още двама и в килията беше станало малко по-широко. Новата воля да оцелеят идваше отчасти от Кабера, защото той най-накрая беше успял да им издейства по-големи порции. Играта беше опасна, но старецът разбираше, че до освобождението може да доживеят едва половината пленници, ако не им се дава повече храна и не бъдат държани в малко по-голяма чистота, затова беше седнал на палубата и бе отказал да лекува пиратите, докато не му дадат нещо в замяна. Точно в този момент капитанът страдаше от заразен обрив, който беше пипнал в пристанището, и удовлетвори исканията му почти без възражения. С храната дойде надежда и мъжете започнаха да вярват, че отново ще видят Рим и свободата. Подутите им кървящи венци бяха започнали да зарастват, а на Кабера беше разрешено да им дава мехлем, с който да мажат наранените си меса.
Юлий също беше допринесъл за повдигането на духа. Когато махнаха шината, с ужас видя, че мускулите му са се стопили, и веднага се залови с упражненията, подсказани му от Кабера. Беше мъчение в това претъпкано пространство, но Юлий организира офицерите в две групи по четирима. Деветият — редуваха се — се свиваше възможно най-много за по час и оставяше за другите място да се борят и да вдигат другарите си като щанги, за да възстановят загубилите се мускули. Непрекъснато обръщаха кофата с изпражнения, но мъжете ставаха все по-силни и треската не ги хващаше.
Главоболието сега го нападаше по-рядко, макар че след най-лошите пристъпи почти не беше способен да говори от болка. Другите се бяха научили да не го закачат, когато пребледнее и затвори очи. Последният пристъп беше преди два месеца и Кабера каза, че е възможно вече да престанат. Юлий се молеше дано е така. Споменът за болестта на майка му му вдъхваше ужасен страх от слабостта, която го разнебитваше и хвърляше ума му в мрак.
Когато узнаха, че корабът е готов да отплава за мястото, където щяха да ги оставят, офицерите от „Акципитер“ заликуваха и Пелитас дори тупна Светоний по гърба от вълнение. Всички бяха брадясали и приличаха на диваци, но бърбореха оживено и непрекъснато си мечтаеха за баня и мазане с благовонни масла.