Смъртта на царете [bg]

Люлеенето на кораба не се отразяваше на Юлий и той дори малко се наслаждаваше на мъките на Светоний, който лежеше със затворени очи и от време на време простенваше и притискаше ръце към корема си.

Въпреки морската болест настроението в килията беше оптимистично. Капитанът беше пратил човек да им каже, че всичките откупи са платени и по суша и море са стигнали до тайното място, откъдето един агент на пиратите беше продължил насам и бе донесъл златото в това отдалечено пристанище. Според Юлий това, че капитанът не беше слязъл да им го каже лично, бе малка победа. Не го бяха виждали вече месеци — от деня, когато беше дошъл да се гаври с тях — и това им харесваше. Ако беше дошъл, щеше да се изненада от гледката. Те бяха преодолели най-ниската точка от пленничеството и вече започваха да набират сили.

Отчаяните пленници, каквито бяха през първите няколко месеца, сега търпеливо чакаха освобождението си. Треската беше отнесла още двама и в килията беше станало малко по-широко. Новата воля да оцелеят идваше отчасти от Кабера, защото той най-накрая беше успял да им издейства по-големи порции. Играта беше опасна, но старецът разбираше, че до освобождението може да доживеят едва половината пленници, ако не им се дава повече храна и не бъдат държани в малко по-голяма чистота, затова беше седнал на палубата и бе отказал да лекува пиратите, докато не му дадат нещо в замяна. Точно в този момент капитанът страдаше от заразен обрив, който беше пипнал в пристанището, и удовлетвори исканията му почти без възражения. С храната дойде надежда и мъжете започнаха да вярват, че отново ще видят Рим и свободата. Подутите им кървящи венци бяха започнали да зарастват, а на Кабера беше разрешено да им дава мехлем, с който да мажат наранените си меса.

Юлий също беше допринесъл за повдигането на духа. Когато махнаха шината, с ужас видя, че мускулите му са се стопили, и веднага се залови с упражненията, подсказани му от Кабера. Беше мъчение в това претъпкано пространство, но Юлий организира офицерите в две групи по четирима. Деветият — редуваха се — се свиваше възможно най-много за по час и оставяше за другите място да се борят и да вдигат другарите си като щанги, за да възстановят загубилите се мускули. Непрекъснато обръщаха кофата с изпражнения, но мъжете ставаха все по-силни и треската не ги хващаше.

Главоболието сега го нападаше по-рядко, макар че след най-лошите пристъпи почти не беше способен да говори от болка. Другите се бяха научили да не го закачат, когато пребледнее и затвори очи. Последният пристъп беше преди два месеца и Кабера каза, че е възможно вече да престанат. Юлий се молеше дано е така. Споменът за болестта на майка му му вдъхваше ужасен страх от слабостта, която го разнебитваше и хвърляше ума му в мрак.

Когато узнаха, че корабът е готов да отплава за мястото, където щяха да ги оставят, офицерите от „Акципитер“ заликуваха и Пелитас дори тупна Светоний по гърба от вълнение. Всички бяха брадясали и приличаха на диваци, но бърбореха оживено и непрекъснато си мечтаеха за баня и мазане с благовонни масла.