Знакът на жрицата [bg]

— Какво е това? — попита Антон — същият, който си бе счупил рамото, докато се бе опитвал да хване Тавис. Бе забелязал знака ми на Жрица на срама.

Това е един вид медальон, просто метална плочка с бял кръг, в който имаше по-малък син. Точно като око. Мама ми го беше дала в деня, когато реши, че ще започне да ме обучава. По принцип медальонът не се вижда, държа го под ризата, за да мога през цялото време да го усещам до кожата си. Но точно се бях навела, за да вдигна един клон, когато медальонът се плъзна изпод ризата, увисна за миг и се залюля.

— Това е само… едно бижу — аз бързо го прибрах отново под дрехата си.

— Дай да го видя.

Той протегна здравата си ръка. Другата му бе превързана след злополуката.

— Оловно е — казах аз с надеждата, че ще загуби интерес. — Няма никаква стойност.

— Дай ми го — рече той раздразнено. — Прави каквото ти се каже, момиче.

Но аз не можех да му го дам просто така. Стоях и гледах в земята и стисках малката оловна плочка, сякаш бе от чисто злато. Беше странно, защото, когато я получих, изобщо не й се радвах. Но тя все пак постепенно се бе превърнала във вещ, която не исках да изгубя.

— Тя си е моя — прошепнах аз. — Нямаш право да ми я взимаш.

Не го погледнах. Нито пък му говорех с интонацията на Жрица на срама. Но Валдрако ми се нахвърли като мишелов върху мишка. Той ме хвана за врата със своята здрава и кокалеста ръка и така ме стисна, че ми потекоха сълзи.

— Нима вече престана да си послушна, Дина? Може би не си разбрала какво ти казах?

— Не че не искам да съм послушна — запротестирах аз. — Но това ми е от мама, а той… той няма право.

Млъкнах. Ръката на Валдрако, която стискаше врата ми, бе също толкова студена, колкото и ръката на старата Аня.

— Явно нищо не си разбрала все още — каза ми той. — Сандор, доведи момчето!

Аз изстинах.

— Не… — промълвих. — Аз не съм, аз няма…

— Мълчи — нареди ми само Валдрако. — Кой те е питал?

Сандор довлачи Тавис от другия фургон. Той все още бе блед, а подутината на челото му беше станала синьо-черна, но той се бореше и дърпаше колкото сила имаше, въпреки че ръцете му бяха вързани.

Валдрако ме пусна и отиде до Тавис.

— Не мърдай, момче — рече му той. И Тавис веднага се усмири. Луничавото му сериозно лице придоби друго изражение, което изобщо не ми хареса. Тавис бе уплашен. Той можеше да рита, да хапе и дращи Сандор, също и всички останали мъже, но от Валдрако го беше страх.