Грънчарското колело на рая [bg]

— Разбира се, че не е правилно!

— Но по някакъв начин трябва да сложа край на всичко това. Трябва да бъда спрян.

Не можеше да следи мислите му, а и не искаше.

— Тук е хубаво — обади се тя. — От двайсет години не ми е мирисало на дим от дърва.

— Замърсява въздуха — каза Ор и вяло се усмихна. Сякаш съвсем грохна, но тя забеляза, че се крепи седнал на походното легло, без дори да се обляга на стената. Премига няколко пъти. — Когато почукахте — обади се, — помислих, че сънувам. Затова ломот-ломот дойдох.

— Твърдите, че сте си уредили на сън тази вила. Твърде скромна е за сън. Защо не си уредихте вила край плажа в Салишан или имение на Кейп Перпетуа?

Ор се намръщи и поклати глава:

— Повече не съм искал. — Премига още няколко пъти и продължи: — Какво се случи? Какво се случи с вас? В петък. В кабинета на Хейбър. Сеансът.

— Това дойдох да ви питам!

Думите й го събудиха.

— Доловили сте…

— Струва ми се. Искам да кажа, разбрах, че се случи нещо. Със сигурност се опитвам да се движа с едни и същи колела по два чифта релси. В неделя налетях на стена в собствения си апартамент! Виждате ли? — Посочи цицина на челото си, която изглеждаше почти черна под кафявата й кожа. — Сега там имаше стена, но пък там нямаше стена… Как живеете постоянно с такова нещо? Как знаете къде се намират нещата?

— Не зная — отвърна той. — Съвсем се обърквам. Ако въобще трябва да става, не бива да е толкова често. Прекалено много ми идва. Не мога да разбера вече дали аз съм луд или просто не мога да се справя с противоречивата информация. Аз… То… Искате да кажете, че наистина ми вярвате?

— Какво друго ми остава? Видях какво стана с града! Гледах през прозореца! Не мислете, че искам да го повярвам. Не го вярвам, опитвам се да не вярвам. Господи! Ужасно е. Но онзи д-р Хейбър също не искаше да разбера, нали? Ама той наистина веднага започна да замазва. Но после, онова, което казахте когато се събудихте, а също, че налитах на стени и отивах на друго място на работа… Тогава започнах да се питам, дали не сте сънувал още нещо след петъка, нещата бяха отново съвършено променени, но аз не знаех, защото не бях присъствала там и всъщност, има ли въобще нещо истинско. О, мамка му, ужасно е.

— Точно така. Слушайте, нали помните войната — войната в Близкия изток?

— Разбира се, че я помня. Съпругът ми бе убит в нея.

— Съпругът ви ли? — Изглеждаше потресен. — Кога?

— Точно два дни преди да я прекратят. Два дни преди Техеранската конференция и договора САЩ-Китай. Един ден след като извънземните взривиха лунната база.

Той я гледаше ужасен.

— Какво има? О, по дяволите, раната е заздравяла. Стана преди шест години, близо седем. А и да бе оживял, досега щяхме да сме разведени, бракът ни беше скапан. Вижте какво, вината не е ваша.