Грънчарското колело на рая [bg]

Може би трябва да се обади отново на д-р Хейбър. Но той беше особено важна клечка, ръководеше Двореца на сънищата, там горе, в парка. А освен това какви ги мъдреше — Хейбър не биваше да знае, че тя има някаква връзка с Ор. Лъжецът попада в собствения си капан. Паякът се заплита в мрежата си.

Тази вечер Ор не се обади в седем, девет и единайсет. Не беше на работа сутринта, нито в два часа следобед във вторник. В четири и половина същия ден Хедър Лилейч излезе от кантората на Формън, Есербек и Рути и взе тролейбуса до Уайтейкър Стрийт, качи се по нагорнището до Корбет Авеню, намери къщата, позвъни — един от шест безкрайно протрити бутона, наредени в къс, зацапан ред върху олющената рамка на вратата с гравирани стъкла на къща, която сигурно е носела гордост и радост на някого през 1905 или 1892 г. и която изживяваше тежък период, отивайки към разруха със самообладание и някакво мърляво величие. Никой не отговори на звънеца на Ор. Позвъни на г-н Арънс, домоуправител. Два пъти. Домоуправителят дойде, отначало не беше отзивчив. Но ако Черната вдовица умееше нещо, то бе да сплашва по-нискостоящите насекоми. Домоуправителят я заведе горе и натисна дръжката на вратата. Тя се отвори. Не я бе заключил.

Тя отстъпи. Изведнъж си помисли, че вътре може да има труп. Освен това не влизаше в собственото си жилище.

Без да го е грижа за частната собственост, домоуправителят се втурна вътре и тя неохотно го последва.

Големите, стари, голи стаи бяха изпълнени със сенки и вътре нямаше никого. Сега й се стори глупаво хрумването за труп. Ор не притежаваше много неща; не се виждаше ергенското безредие, нито пък ергенския строг ред. Не личеше върху стаята да е оставен някакъв личен отпечатък, но го видя как живее тук — кротък човек, чийто живот тече тихо. На масата в спалнята имаше чаша с вода със сиво-виолетов оттенък. Около един сантиметър от водата се беше изпарила.

— Не’ам де е отишъл — рече домоуправителят свадливо и погледна към нея за помощ. — Смятате, че е катастрофирал ли? Нещ’акова, а? — Той носеше сако от шевро на ресни, дълга коса, огърлица със знака на Водолей от младостта си; сякаш не се бе преобличал от трийсет години. Говореше укорително и носово ала Дилън. Дори миришеше на марихуана. Старите хипита не умират.

Хедър го изгледа мило, защото миризмата й напомни за собствената й майка.

— Може да е отишъл във вилата, която има на брега. Вижте какво, работата е там, че не е добре, на държавно лечение е. Ще си навлече беля, ако не се върне. Знаете ли къде се намира тази негова вила или дали има телефон там?

— Не зная.

— Мога ли да се обадя по вашия телефон?

— Обадете се по неговия — отвърна домоуправителят, като сви рамене.