Грънчарското колело на рая [bg]

Слънцето залязваше, докато пресичаше Туалатин, гладка като коприна между стръмните си залесени брегове. След малко от лявата й страна по пътя, в посока юг, изгря почти пълна и жълта луната. Притесняваше се и на завоите хвърляше поглед през рамо. Вече не изпитваше удоволствие да се гледа с луната. Тя не символизираше Непостижимото, както е било в продължение на хиляди години, нито Постигнатото, както бе в продължение на няколко десетилетия, а Изгубеното. Открадната монета, дулото на собствен пистолет обърнато към теб, кръгла дупка в тъканта на небето. Извънземните държаха Луната. Първият им акт на агресия — първият знак, по който човечеството разбра за присъствието им в Слънчевата система — беше нападението срещу лунната база, ужасното убийство чрез задушаване на четирийсетте души под сферичния купол. И в същото време, през същия ден, унищожиха руската космическа платформа, странното, красиво, подобно на хвърчилка от магарешки бодил нещо, което обикаляше в орбита около Земята и от което руснаците щяха да отидат на Марс. Само десет години след ремисията на Епидемията, съсипаната човешка цивилизация се бе вдигнала като феникс в орбита, към Луната, към Марс — за да се натъкне на това. Безформена, безсловесна, безсмислена жестокост. Глупавата омраза на Вселената.

Пътищата не се поддържаха така, както по времето, когато на власт беше Шосето; попадаше на разбити отсечки и дупки и все пак често достигаше позволената скорост (70 км/ч). Пътуваше през широката, сумрачно осветена от луната долина, пресече четири или пет пъти река Ямхил, мина през Дънди и Гранд Ронди, първото обитавано, а второто изоставено като Карнак село, и навлезе най-сетне в планината и горите. Горският коридор на Ван Дузър, древни дървени пътни знаци — земя, спасена отдавна от дърводобивните компании. Не всички гори на Америка се превърнаха в кесии за покупки, дървени къщи на различни нива и комикси за неделните сутрини. Няколко бяха останали. Отклонение на дясно — Национален резерват Сиуслоу. И това не беше някакъв скапан горски развъдник, само отсечени дънери и болнави фиданки, а девствена гора. Огромни канадски ели затъмняваха осветеното от луната небе.

Едва откри знака, който търсеше в тъмното сред клоните и папратите, попиващи бледата светлина на фаровете. Зави отново, заподскача бавно през коловози и бабуни в продължение на още километър и половина-два и тогава пред нея се показа първата вила, с осветен от лунната светлина покрив от дървени плочки. Беше малко след осем. Вилите бяха разположени на парцели и помежду им имаше по десет-петнайсет метра; пожертвали бяха няколко дървета, но бяха разчистили ниската растителност и можа да види малките покривчета, които улавяха лунната светлина, а от другата страна на потока — огледалния им образ. Само един прозорец светеше. Вторник, в ранната пролет — откъде да има отпускари. Отвори вратата на колата и се сепна от силния шум на потока, неговия буен и неспирен рев — вечна и безрезервна възхвала! Стигна до осветената вила, като се препъна само два пъти в тъмното и погледна колата, паркирана до нея — електромобил на Херц. Положително. Ами, ако не е? Би могъл да е някой непознат. Е и, мамка му, няма да я изядат, я. Почука.