Грънчарското колело на рая [bg]

— Затова ли използува вагусно-каротидна индукция? Не обичам да гледам такова нещо, прилича ми на убийство. Не мога да го направя, в края на краищата не съм доктор.

— Зъболекарят използуваше само хипнозапис. Вършеше чудесна работа. Поне така смятам. — Говореше съвсем на сън и би могъл безкрайно да дърдори.

— Струва ми се, че се съпротивляваш на хипнотизатора, а не на хипнозата… — каза нежно тя. — Във всеки случай бихме могли да опитаме. И ако успеем, бих могла да ти направя постхипнотично внушение да сънуваш кратък, как го наричаше, резултатен сън за Хейбър. Тогава ще бъде откровен с теб и ще се опита да ти помогне. Смяташ ли, че е възможно? Ще ми се довериш ли?

— Във всеки случай бих могъл да си поспя — отвърна той. — Аз… все някога ще трябва да поспя. Смятам, че няма да издържа тази нощ. Ако вярваш, че можеш да ме хипнотизираш…

— Мисля, че мога. Но виж какво, имаш ли нещо за ядене тук?

— Да — промърмори сънно той, но след малко дойде на себе си. — О, да. Извинявай. Не си яла. На път за тук. Има самун хляб… — Започна да тършува в бюфета, извади хляб, маргарин, пет твърдо сварени яйца, кутия консерва от риба тон и малко поувехнала от стоене в магазина маруля. Тя намери две алуминиеви чинии, три различни вилици и нож за белене. Попита: „Ял ли си?“ Не беше сигурен. Хапнаха заедно, тя седнала на стола, а той прав. Стоенето прав сякаш го съживи и се оказа гладен. Трябваше да разделят всичко по равно, дори петото яйце.

— Ти си много добър човек — обади се той.

— Аз ли? Защо? Че дойдох тук, ли? О, мамка му, бях уплашена. От онази промяна на света в петък. Трябваше да разбера какво става. Слушай, докато сънуваше, гледах болницата, в която съм родена от другата страна на реката, и внезапно вече я нямаше и никога не е била!

— Мислех, че си родом от източните части на страната — рече той. В момента не беше много силен по уместните забележки.

— Не. — Тя обра консервната кутия много внимателно и облиза ножа, — Портланд. Вече два пъти. В две различни болници. Господи! Но родена и израснала. А също и родителите ми. Баща ми беше черен, а майка ми — бяла. Доста интересно. На времето, през седемдесетте, той бил истински активист на Черната власт, а тя — хипи. Той произлизаше от семейство без баща и на социална издръжка от Албина, а тя беше дъщеря на адвокат на някаква корпорация от Портланд Хайтс. Освен това престанала да ходи на училище, започнала да взема наркотици, въобще всичко, което правели по онова време. Срещнали се на някакъв политически митинг, участвали в демонстрация. По онова време демонстрациите все още били разрешени от закона. Оженили се. Но той не издържал дълго. Искам да кажа на цялото това положение, не само на брака. Когато съм била на осем, заминал за Африка. За Гана, струва ми се. Смятал, че прадедите му са дошли оттам, но не знаел дали със сигурност е така. Живеели в Луизиана от време оно и Лилейч е вероятно името на робовладелеца, френско е.16 Означава Страхливеца. В училище записах френски, защото имах френско име. — Изсмя се подигравателно. — Във всеки случай, просто заминал. И бедната Ива взела, та се разкиснала. Майка ми, де. Не искаше да я наричам майко или мамо, или въобще нещо подобно, защото било признак за господство на буржоазното семейно ядро. Затова й виках Ива. Известно време живяхме в нещо като комуна горе, на връх Худ, мили Боже! Колко студено беше през зимата! Но полицията я разпръсна, казаха, че била антиамерикански заговор. А после някак свързваше двата края, правеше хубава керамика, когато успееше да използува нечие грънчарско колело и пещ, но най-вече помагаше в малки магазини и ресторанти и неща от този род. Хората много си помагаха. Наистина много. Но тя така и не можа да се отърве от силните наркотици, беше се хванала на въдицата им. Успее да изкара без тях година, а сетне — бинго. Преживя Епидемията, но на трийсет и осем използува замърсена игла и това я уби. И да съм проклета, ако нейното „семейство“ не се появи и не ме пое. Дотогава не ги бях виждала! Издържаха ме в колежа и юридическия факултет. И ходя всяка година у тях на Бъдни вечер. Аз съм символичното им негърче. Но ще ти доверя онова, което най-много ме мъчи: не мога да реша от кой цвят съм. Искам да кажа, че баща ми беше черен, истински негър — о, имал е някаква бяла кръв, но си беше черен, докато майка ми беше бяла, а аз не съм нито едното, нито другото. Разбираш ли, баща ми наистина мразеше майка ми, защото беше бяла. Но също я обичаше. Според мен обаче, тя беше влюбена повече в неговата чернилка, отколкото в самия него. Е, и къде оставам аз тогава? Така и не съм решила.