Грънчарското колело на рая [bg]

Клепачите му бяха изпепелени, затуй не можеше да си затвори очите и светлината проникваше в мозъка му, изгаряше го. Не можеше да си извърне главата, защото го приковаваха блокове паднал бетон, а щръкнали от сърцевината им арматурни железа я стискаха като в менгеме. Сетне тях вече ги нямаше, успя някак да помръдне и да седне. Намираше се на циментовото стълбище; до ръката му цъфтеше глухарче, израснало от пукнатина в стъпалото. Изправи се, но щом застана на крака, ужасно му се догади и разбра, че страда от лъчева болест. Вратата се намираше само на две стъпки, защото надуваемото легло запълваше наполовина стаята му. Стигна до вратата, отвори я и мина през нея. Отпред се опна безкрайният, застлан с линолеум коридор, вдигаше се нагоре и се спускаше надолу на километри нататък, а далеч, много далеч, се намираше мъжката тоалетна. Потегли към нея, като се опитваше да се държи за стената, но там нямаше за какво да се хване и тя се превърна в под.

— Спокойно. Мирувай.

Над него, подобно на книжен фенер, беше увиснало лицето на обслужващия асансьора — бледо, оградено с посивяла коса.

— От радиацията е — рече той, но Мани сякаш не го разбра и повтори:

— Спокойно.

Намираше се на леглото в стаята си.

— Пиян ли си?

— Не.

— Надрусал ли си се с нещо?

— Болен съм.

— Какво си вземал?

— Не намерих някой да става — рече той, като искаше да обясни, че се е опитал да заключи вратата, през която идваха сънищата, но нито един от ключовете не е станал на ключалката.

— Ще дойде фелдшерът от петнайсетия етаж — гласът на Мани се чуваше много слабо през рева на развълнуваното море.

Потъваше и се опитваше да диша. На леглото му беше приседнал непознат със спринцовка в ръка и го гледаше.

— Свърши работа — рече непознатият. — Идва на себе си. Чувстваш се ужасно, а? Няма нищо. Трябва да се чувстваш ужасно. Взел си това наведнъж, а? — Той показа седем малки целофанени пликчета от автомата за наркотици. — Отвратителна смес — барбитурати и дексидрин. Какво се опитваше да си направиш?

Дишаше с мъка, но гаденето беше преминало. Сега пък се чувстваше ужасно слаб.

— Всички са от тази седмица — продължи фелдшера, млад мъж с кестенява опашка и развалени зъби. — Значи не всички са от личната ти фармакарта и трябва да докладвам, че си заемал чужди. Не ми е приятно, но съм повикан и нямам избор, разбираш ли. Не се тревожи, с тази дрога не си извършил престъпление, просто ще получиш съобщение да се явиш в полицейския участък, за да те изпратят в Медицинския факултет или Районната поликлиника за преглед, откъдето ще те зачислят при някой доктор или психиатър за ДТЛ — доброволно терапевтично лечение. С помощта на личната ти карта вече попълних формуляра; искам само да зная откога вземаш повече от полагащите ти се наркотици?

— Няколко месеца.

Фелдшерът започна да дращи по хартията върху коляното си.