Грънчарското колело на рая [bg]

— Бях добре — рече накрая той. — Сънувах, че съм си у дома. Събудих се и бях здрав. Лежах в леглото си у дома. Само дето това не беше дом, какъвто някога съм имал, някакъв друг път, първия път. През лошото време. О, Боже, ще ми се да не си го спомням. В повечето случаи не си го спомням. Оттогава си казвам, че е било сън. Че другото е било сън. Но не беше. Това е. Това сегашното не е действително. Този свят не е дори вероятен. Беше истина. Това се случи. Всички бяхме измрели, бяхме съсипали света преди да умрем. Нищо не остана. Нищо извън сънища.

Тя му вярваше, а яростно отрече вярата си:

— Е, и? Може би само това е било! Каквото и да е, не е лошо. Да не мислиш, че си можел да направиш нещо, което не се е очаквало от теб, а? За кого, по дяволите, се смяташ! Няма нищо, което да не е както трябва, нищо не става, ако не е трябвало да става. Никога! Какво значение има дали го наричаш действителност или сънища? Всичко е едно… нали?

— Не зная — рече Ор мъчително и тя отиде при него и го прегърна, така както би прегърнала страдащо дете или умиращ мъж.

Главата тежеше на рамото й, светлата, четвъртита длан лежеше отпусната на коляното й.

— Ти спиш — установи тя.

Той не отрече. Трябваше да го разтърси здравичката, да го подтикне да отрече.

— Не, не спя — сепна се и седна изправен. — Не. — Отново се отпусна.

— Джордж! — Оказа се истина — името му помогна. Успя да държи очите си отворени достатъчно дълго, за да я погледне. — Стой буден, стой буден само за мъничко. Искам да опитам хипнозата. За да можеш да спиш. — Имаше намерение да го пита какво иска да сънува, какво трябва да му внуши по хипнотичен път за Хейбър, но беше прекалено унесен. — Слушай, седни на леглото. Гледай… гледай пламъка на лампата, това би трябвало да свърши работа, но не заспивай. — Тя сложи газената лампа в средата на масата, сред черупките от яйцата и боклуците. — Само не си отделяй погледа от него и не заспивай! Ще се отпуснеш и ще се почувстваш облекчен, но няма да заспиваш докато не кажа: „Заспи.“ Точно така. Сега си спокоен и ти е приятно… — С артистичен усет тя продължи със сладките слова на хипнотизатора. Той изпадна почти незабавно в транс. — Не можеш да си вдигнеш лявата ръка — рече тя, — опитваш се, но е прекалено тежка, не се вдига… Сега вече е отново лека, можеш да я вдигнеш. Така… Добре. След минутка ще заспиш. Ще сънуваш, но това ще са обикновени сънища, такива, каквото имаме всички. Ще имаш само един резултатен сън. В него… — Запъна се. Отведнъж се изплаши, обхвана я леден пристъп на малодушие. Какво правеше? Това не беше игра, не беше театър, не беше нейна работа, на една глупачка, да се намесва. Той се намираше във властта й, а неговата власт беше неизмерима. Каква ужасна отговорност бе поела?