Кралят на моста

Арен не дочака отговор, а се обърна и тръгна към погребалните клади, издигнати набързо край селото. Въздухът бе натежал от маслото, напоило дървата. Десетки тела, големи и малки, бяха наредени в няколко редици, а оцелелите стояха наоколо. Някои плачеха, а други се взираха в нищото.

Някой му подаде факла и Арен зарея поглед към пламъците.

Знаеше, че трябва да каже нещо, но каквито и думи да избереше да отправи към тези хора, които би трябвало — и се беше провалил — да пази, те щяха да прозвучат кухо и безсмислено. Не можеше да обещае, че случилото се никога повече няма да се повтори, защото щеше да се повтори. Не можеше да обещае отмъщение, защото дори нахлуването в Амарид да беше вариант за изтощената му армия, той не би паднал толкова ниско, че да избива цивилни само защото кралицата им е отмъстителна кучка. Можеше да им каже, че възнамерява да изпрати на въпросната кралица сандък, пълен с глави, заедно с овъглените останки на кораба, но какво значение имаше това? То нямаше да върне мъртвите от оня свят.

Затова не продума, а само се наведе напред, за да допре факлата до просмуканите с масло дърва. Пламъци облизаха дървесината, въздухът се нажежи и не след дълго носът му се изпълни с ужасната воня на горяща коса. Цвърчаща кръв. Печаща се плът. Стомахът му се обърна и той стисна зъби. Искаше да избяга, но се насили да остане на място.

— Корабите от Еранал пристигнаха — съобщи Джор. — Трябва да започнем да товарим оцелелите, иначе времето скоро ще ни попречи. — Сякаш за да потвърди думите му, една дъждовна капка падна на челото на Арен. После още една и още една.

— Дай им малко време. — Не можеше да откъсне поглед от една ридаеща майка, застанала прекалено близо до съскащите пламъци. Тази сутрин жената сигурно се бе събудила с мисълта, че довечера със семейството й ще са на път към Еранал и безопасността, а сега щеше да пътува сама.

— Арен…

— Дай им малко време, по дяволите!

Резкият му тон накара няколко глави да се обърнат към него и той се извърна и се отдалечи от кладите. Мина покрай ранените, които Бабинка и ученичките й подготвяха за пътуването, и продължи по пътеката към пещерата, където чакаха корабите.

Когато сви зад ъгъла, се намръщи на десетината трупа на амаридийски войници, наредени покрай пътеката, когато нещо привлече вниманието му — един мъж с амаридийски меч, забит в гърдите. Арен се върна и огледа труповете по-отблизо.

Неговите войници се биеха с мачететата и ножовете, които ползваха, за да си проправят път в джунглата, а широките остриета на тези оръжия оставяха характерни следи. Само че раните на тези мъже бяха причинени от тънките саби, които ползваха амаридийците, а в телата на неколцина бяха забити техните двайсетсантиметрови ножове.

Тези мъже бяха избити със собствените им оръжия.

Арен отстъпи няколко крачки назад, за да огледа по-добре местността. Очите му пробягаха по локвите кръв, които се смесваха с дъжда и се уголемяваха. Мъжете бяха убити от хора, които бяха срещнали по пътеката, а не от неговите подкрепления, които идваха след тях.

Но кои бяха тези хора? Цялата му почетна стража бе с него в селото, както и всички боеспособни цивилни.

По врата на Арен пробяга тръпка. Той сложи ръка на дръжката на ножа си и се завъртя. Погледът му срещна този на Лара, която стоеше на пътеката.

Очите й се приковаха в дръжката на оръжието и ръката му и тя вдигна вежда, но по причини, които Арен не би могъл да обясни, той не можеше да свали ръката си от ножа.

Лара бе убила онзи войник с амаридийски нож…

Но единственото видимо нараняване бе една синина на бузата й. Дори да оставеше настрана факта, че на маридринийските жени бе забранено да се бият, самата мисъл, че тя би могла да направи всичко това със собствените си ръце, беше напълно безумна — дори най-добрите бойци от армията му не биха се справили сами.

— Къде ще отидат? — Гласът й прекъсна мислите му.

— Има и по-безопасни места.

Арен се зачуди защо е така пестелив с информацията, при положение че Лара вече знаеше толкова много. Но беше едно тя да знае за моста, а съвсем друго — да разбере за Еранал.