Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Така си е — изпъшкал Дако. — Бре, да се не знае… Какво да те прави човек? Не прескочиш ли — ще ти остане чурук в сърцето. Прескочиш ли със своите си нозе — докато успееш да се преметнеш обратно, ще те утрепе, Бога ми — и се решил. — Харен човек си, не си за трепане. Хайде, то се е видяло — ще ти ги дам за временно. Вълшебни са — откачил цървулите и го извел пред землянката. — Я да видим ще ти станат ли на нозете?
— Големшки са — обул ги Стоедин.
— Големшки да са — помогнал му да ги върже Дако. — Ха сега опитай през коптора.
Стоедин се засилил, скочил и се бухнал в глинената стена.
— Не така — засмял се Дако. — Застани ей тука… Ха сега — поискай да прескочиш.
Стоедин го послушал — и изумено усетил, че плавно се издига. Прелетял над пещта за въглища и пак така плавно кацнал от другата й страна. Възторжено се засмял:
— А колко пъти може?
— Не са броени.
Пак се издигнал, прелетял над високия бук, прелетял и над землянката, плавно се върнал и щастливо огледал краката си:
— Жив да си, бай Дако. Само нямам с какво да ти се отблагодаря.
— Лесна работа. Върни се, тогава ще се изплащаме.
Стоедин свалил вълшебните цървули и обул своите.
— Е защо? — изненадал се Дако.
— Па зер да ги подносвам без нужда, бай Дако. Да късаш в ходене нещо, кое е за рипане… С писан кавал огън се не пали, аз така знам — и му целунал ръка. — Хайде, ще поемам.
— Добър път — изпратил го въглищарят. А Стоедин му махнал за сбогом и забързал надолу по пътеката.
При айдуците вече свечерявало. Дотегнало им да се дебнат постоянно и затова се наловили за ръце, седешком, както били в кръг около бистрото камъче.
— Дружино, не може да няма някакъв способ да я накараме да се подаде — окашлял се Ванчо. — Веднъж да се подаде, па натам… Така де.
— Е, харно, като е така, речи го способа — подиграл се Бишо. Ванчо млъкнал.
— Слушайте, без мислене няма да стане — обадил се Панчо. — Яко мислене трябва. Я да вземем да се замислим. А?
— Хайде — съгласил се с надежда Станчо. — Бише, а?
— Готовииии — изкомандувал Панчо. — Еднооо, двееее, три! Почни!
Вцепенили се. Поседели неподвижно, после още малко и още много.
— Станчо, мислиш ли? — любопитно пошепнал Бишо.
— Мисля, та се пушек вдига.
— И аз. Ама вече ми се прави почивка.
— Хайде, почивка! — обявил Панчо. И се прозял.
Шумно отдъхнали.
— Бе аз, ако туря ръка на сърце, не знам кое ми се повече иска: кърпицата ли да ни донесе, или момата да ни се появи, та… да се поразговориме… и тем подобни.
— И кърпицата, и момата.
— Аз съм я тая кърпица отдавна отписал — отсякъл Ванчо.
— Аз пък не съм.
— Де, кокорбаши! — обадил се Станчо. — Па то трябва да стане чудо-невиждано, та тъкмо оная шушумига да успее да я вземе.
— Чудо става, кога го не чакаш! — поучително възразил Панчо.
— Аз починах — раздвижил рамене Бишо. — Кокорбаши, хайде пак!
— Хайде. Еднооо, двеее, триии — почни!
Отново се вцепенили.
Ванчо преглътнал сухо, преглътнал пак — и диво скочил:
— Дружино! Измислих!… Напалваме огъня! Много го напалваме!… И — хвърляме зърното в него!… Па като стане нетърпимо жежко — и ще излезе навън да се поразхлади! И ще се изцяло появи!… И ще рече: „Ванчо, леле, колко ми стана задушно!“ и аз, като я благо заприказвам — няма да помисли вече пак да се прибира у това ми ти пусто зърно, а ще си остане при нас да ни шета!
Гледали го и с уважение, и със завист.
— Това — да! — преценил Станчо. — Така, белким — да.
— Живо! — изревал Панчо.
Скочили да събират дърволак — дръжки от копия, боздугани, дървени паници, дъги от бъчви — и ги трупали на куп насред двора. Ранната месечина вече се подала.
7
А в гората слънцето се надигнало и росата блестяла.
Стоедин вървял леко, пътеката вече била равна — вървял и пеел с цяло гърло:
— У бре-де бре, леле, у бре-де брее, юнак гора гази, леле, гора шетааа, дето стъпи, леле, сухо съхнеее, дето дъхне, леле, живо вехнее… Леле-лелееее!… — дочул се далечен глас като ехо.
Стоедин учудено се заслушал. Гласът изчезнал.
— Дето легне, леле, земя слегнеее! — провикнал се Стоедин и пак се заслушал.
— Леле-лелеее, ооооу!… — отново се обадил гласът.
Момъкът любопитно забързал. Гласът пак се чул, вече по-близо. Затичал — и влетял в широка поляна. Потърсил с очи — нищо. А гласът бил някъде редом: плачел ту мързеливо, ту ядосано. Стоедин забелязал, че пътеката продължава в другия край на поляната и тръгнал към нея. Насред равното се спънал и паднал.
— Защо ме риташ, бре! — обидено се сопнал гласът.