Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Бях тръгнал към катедралата. При моя светец. Общуването с него ми действаше наистина успокояващо.
Но преди да стигна до светеца, се сблъсках в предверието с набожния хаймана Раб Пепо. Този път той стоеше на поста си само без един крак. Иначе, беше и говорящ, и зрящ.
Опитах се да не го забележа, но номерът не мина. Божият човек подскочи пъргаво и ми пресече пътя. Даде ми знак с очи „почакай“ и извади от един от безбройните си вътрешни джобове някакво листче. Напъха го в ръцете ми и се върна на завет на старото си място.
Влязох в храма. През южните прозорци и мозайки прозираше залезът. Ако възприемах някакви внушения, те бяха повече от съчетанието на цветовете, а не от съдържанието на фреските. Бях чел доста за основните канонични сюжети, но трудно вниквах в тях. Виж израженията, колоритът, правещото магия със залеза си слънце, бяха разбираеми и предизвикващи приятен душевен спазъм.
Светлината в левия кораб на църквата беше доста оскъдна. Но когато се насочих към него, познатите очи ме посрещнаха още отдалеч.
Казах му: „Здравей, човече!“ И ме досмеша. Как мога да пожелая най-естественото за среща между двама души — добро здраве — на човек, който е умрял преди хилядолетие? А към светеца да се обърна с „човече“? Въпреки формалната нелогичност изпитах приятното усещане, като при среща с приятел.
Всъщност, когато твой близък живее на другия край на света, по същия начин общуваш със снимката му. Тя те свързва с човека и прави връзката ви еластична и жива. Ако не сте се чували с години, той може да е умрял, а за теб да е жив. Неподлежаща на съмнение реалност.
Не е чак толкова сложно. Хората общуват чрез духовността си. А тя се отнася с търпима ирония към факта за физическото състояние на тялото. Тялото е нещо много важно. Но в същото време, то не е нещо чак толкова съществено…
А може би малко се правя на интересен? Защото обичам тялото си. То така осезаемо ме свързва със света, който ме заобикаля…
Преди около година и половина имах едно изживяване, при което си мислех, че става въпрос само за тялото.
Бях се измъкнал от казармата с облекчение. Макар че минавах за достатъчно непотопяем, пребиваването в нея беше изморило душата ми. През следващите месеци навлязох в новата си кожа на студент, но вътре в мен все още откънтяваше, като след удар на камбана, състоянието на добре прикрита неувереност.
Нещото, което ме измъкваше на повърхността, беше очакването на другия живот, свързан с небето. За тези, които не са усетили неговото привличане, това вероятно звучи преувеличено и малко сладникаво. Но навлезе ли в теб, небето те прави свой… — поданик. Или приятел? Или — не знам какъв — пак ми липсва точната дума или фраза.
Но и по пътя на това доброволно подчинение имаше сериозен проблем. Още при първите скокове, преди години, бях попаднал в доста завързано положение, с което успях да се справя. За неизбежния в такива случаи данък страх не говоря. След като осмислих на бистра глава как бях действал, знаех, че нямам основание да недоволствам от себе си. Наистина, имаше моя грешка, но от липса на опит. А направих почти невъзможното и успях да се измъкна.
Въпреки това бях изгонен. Някой трябваше да бъде отстрелян. За да може да се отчете, че ето, възникнала е неприятност, но приносителят на заразата е отстранен.
Двегодишната пауза, прекарана в армията, ми помогна случаят да премине в раздел анонимен спомен за един неудачник.
Върнах се и продължих.
Но тези, от които зависеше по-нататъшното ми развитие, можеха да направят във всеки момент връзката. И просто да ме спрат, като потенциално опасен. Имах вече произнесена присъда, по която, в тази начална фаза, трудно би било допуснато обжалване.
Освен това се правеше непрекъснат подбор. На всеки следващ етап от десет оставаше един. От десетките, в които се включвах, все още съумявах да бъда единия. Но вероятността да бъда разкрит ставаше все по-реална. И черното петно от миналото, в съчетание с други, неизбежно натрупващи се усложнения, можеха да ме оставят на земята.
… Просто не го усетих как започна да израства вътре в мен. Някакъв душевен бурен… На двайсетина години човек е в състояние да приеме идеята за раздяла с живота и поради някакъв своеобразен идеализъм. Животът не върви така, както аз искам, и затова губи смисъл. Следователно, може да се наложи да се разделя с него!
Жестока логика! Но често срещана на тази възраст. Трябваше да минат доста години, за да започна да проумявам една друга група противоречиви истини. Че животът не е непоправимо свързан само с формалните параметри — професия, реализация на честолюбиви мечти, материални придобивки. Но за времето, за което ви говоря, става въпрос за хлапе, все още недостатъчно добре разбиращо и света, и себе си. Хлапе, което инстинктивно усещаше, че поради младостта си има право на грешки.