Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
После стояхме в градината на църквата и гледахме небето. Вероятно знаете, че влюбените обичат да се вторачват в небето.
И като си помисля само колко съм се подигравал на това определение — влюбени… Но, винаги съм обичал звездите…
Барбара искаше да ме изпрати до спирката, но аз й напомних, че по това време и автобусите спят. И отидох да я изпратя обратно до вратата на хотела, защото се сетих за нещо.
Ами да! Колко му е да имаш и втори ключ, който да се остави в гнездото на бравата и да не позволява да се отвори отвън. Добрата жена явно ни очакваше, защото застана от другата страна на стъклената врата и ни се ухили със специално подбрана за случая усмивка.
Добрите жени са наистина доста наивни понякога.
Катеренето по скарата въобще не затрудни Барбара. Само че след катеренето ръцете ми отново тръгнаха да правят каквото си знаят. Не че им се сърдех, но не смеех да си погледна часовника.
Наистина, вече бях уморен като сахарска камила. Опитах да се преборя със съня, но усетих, че заспивам, притискайки топлото тяло на Барбара към себе си. Но след минути се събудих. Събудиха ме. Групата се прибираше от ресторанта и целият хотел трябваше да разбере това.
Облякох се доста бързо за сънлив човек, но все пак не успях да избегна срещата с Марта в коридора. Тя ме погледна така, както мащехата е гледала Снежанка. Разминахме се с нещо като учтиви кимвания.
Читателката на любовни романи този път не се учуди на появяването ми:
— Сетих се! Ти не си никакъв полудух! Покатерил си се по…
— Ако на хоризонта ти се появи някой самотен Шерлок Холмс, кандидатирай се при него за доктор Уотсън — посъветвах добрата жена.
— Ако още веднъж ми се появиш пред очите, ще звънна в милицията!
Като за последно, не успях да се стърпя:
— Боже, какви очи! И какви изразителни бръчки по тях…
Добрата жена ме гледаше като глътнала горещ картоф. И никак не се трогна от жеста ми, когато поставих на плота ключа от вратата.
След половин час бях на гарата. Хванах първия влак. Разстоянието от гаричката до бараката на летището изминах в полусън. Вмъкнах се през прозореца и с наслада поех миризмата на одеялото.
Дали ще успея да се наспя истински? Някога? Едва ли? Но пък е толкова приятно да се понасяш към страната на сънищата…
X.
Групата беше дошла на летището поне преди час. Събуди ме запускът на самолета. Двигателят му се закашля като стар пушач рано сутрин, пое си дъх и забоботи равно.
Ритнах одеялото, измъкнах се от бараката и тръгнах към чешмата пред съседната сграда. След сън, докато не си измия очите, виждам света около себе си само приблизително.
След като ми просветна, се огледах. Хората бяха насядали на пейките под голямото дърво. Какво ми се смеят? Не са ли виждали сънен човек? Но и те не изглеждаха кой знае колко бодри… Така е, когато ходиш вечер по кръчми.
Огледах групата. Барбара, разбира се, я нямаше. Огледах се пак. Да, няма я.
Този път всички се разкикотиха. Много смешно…
Бях минал край нея, без да я видя. И тя се смееше. Нищо де, нищо, смейте се…
Да имаше кой да донесе сега едно кафе…
Нямам спомен какво си говорихме за последно. Било е нещо обикновено, което не се забива в съзнанието, за да остави спомен. Взех чантата й, когато тръгнахме към самолета.
И в прощаването нямаше нищо от любовната класика. Никакви запомнящи се думи. Докато хората минаваха край нас, се целунахме. Усетих нещо като спазъм, но от моите устни ли, или от нейните?…
Запомних очите й. В тях нямаше никакво предчуствие. Малко болка, може би, но така е при очаквана по-продължителна раздяла.
С поклащане, като патица, машината изрулира към началото на пистата. Пилотът плавно повиши оборотите на двигателя, самолетът, отначало тромаво, а след това все по-бързо, се засили към кичура дървета в края на летището. Отлепи се. Пое към основата на нежните сутрешни облачета. И постепенно започна да се смалява, докато се превърна в точка. А после и точката се загуби някъде там, на запад.
Сън или спомен? Започваше етапа на обратно броене на времето, когато споменът е малко като сън, а сънят често се връща към спомена.
Седнах на последната седалка на автобуса и се нагласих да поспя през следващите двадесетина минути. Тъкмо се унасях и се пляснах по челото. Забравихме да си разменим адресите. Така е, когато вечно не си доспиваш… Не че проблемът беше неразрешим, но Барбара можеше да си помисли нещо. Това, че не си давам адреса, беше вече не намек, а натвърдване.
След два дни намерих в страничния джоб на костюма си половинка лист от тетрадка. „Polska. Ynyelyn. Ul…“10 Вероятно, докато се бяхме прегръщали за последно, беше успяла незабелязано да го напъха. А може би го беше направила още вечерта, в хотела?
10
„Полша. Иниелин. Улица…“ Б.а.