Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
— Поменник ли ще ми пишеш? Набожни учени, представители на точните науки…
— Що, има и от твоите, неточните. Те даже още по-масово се кръстят.
— Вярата в Бога е по-скоро въпрос на вътрешна потребност, отколкото на логична обосновка. На всеки му се иска да има на кого да се опре, когато му е крив светът. Затова остава до живот обичта към майката. Когато нещо върви на терсене, си спомняш за нея и мислено й се ожалваш. Макар че какво може да ти помогне една стара жена? Защо най-често се обръщат в молитвите и молбите си към Божията майка? Защото чувстват в нейно лице собствената майка…
Нено ме гледаше по неговия си начин, мълчеше и се усмихваше.
— Какво ми се хилиш?. Майката може и да не е в състояние да ти даде акъл. Или пък да ти помогне. Но може да те погали. Или ти да си представиш, че те е погалила. Тогава нещата започват да изглеждат не чак толкова безнадеждни.
Нено престана да ми се смее и миролюбиво предложи:
— Въпросът с отношението към Бога не е бил решен от толкова умници досега. Какъв е смисълът точно ние и точно сега да се напъваме да го решим?…
Естествено, прав беше. Съгласих се. Докато излизах от стаята, дочух и допълнение:
— А на майките наистина не им е лесно. Особено на твоята. Как ли е успяла да селекционира такава твърдоглава порода?
— Ако смяташ, че наистина съм уникат, организирай представянето на мама за Нобелова премия — посъветвах го през рамо.
Мама така си и отиде, без да стане нобелистка. Явно не съм първи представител на уникална порода…
След двадесетина дни намерих листата, напъхани в двойното дъно на сака. Но вече не ми трябваха. Защото бях извлякъл върху хартия това, което изчистено и по-точно дефинирано, се беше подредило в главата ми.
Писането на машина ми беше физически приятно. Започнах да я усещам като част от себе си. Добрият човек Нено обаче ме предупреди, че трябва да внимавам. Такъв фетишизъм към предмет, пък бил той даже пишеща машина, можел да доведе до сексуална дезориентация. Чукането върху клавишите лесно можело да подмени естествената необходимост да се чукат мадами. Благодарих му за предупреждението и го посъветвах да напише монография за приликата между жената и пишещата машина.
Аммар, който се подмотаваше покрай нас, се облиза и застана на моя страна. С простия аргумент, че човек можел да преживее живота си, без да е натиснал клавиш на пишеща машина. Но щяло да му бъде трудно да живее, без да разсъблича поне от време на време жена.
Тия араби са верно големи сладострастници! Но — прав е…
Понякога не е много полезно да имаш фантазия, която лесно кълве на асоциации. В момента, в който чух за разсъбличането, усетих познатото, приятно изтръпване.
Барбара беше още в мен. Но — не до мен. Не можех да протегна ръце, да я притегля към себе си, да й кажа на ухото, че…
Явно беше немислимо да преживея в състояние на любовна вярност и святост до началото на лятото, когато щяхме да отлетим за Полша. От друга страна, постепенно осъзнавах, че наистина ми е направена магия, от която не искам да се измъкна.
Да потърся Бети, беше глупаво. С нея отношенията ни бяха стигнали до логичния си завършек. А и тя не би търпяла да бъде на позиция работещ втори вариант.
Не знам как ще ме разберете? В известен смисъл в този момент не само мислех с топлина за Елизабет, но и отношението ми към нея беше най-ясно и изчистено. Осъзнавах, че тя е наистина стойностен човек, когото ще обичам винаги. Независимо от това, ще се срещаме ли повече. Изпитвах естественото желание да правя нещо добро за нея, без да очаквам изблик на топла благодарност.
Въобще това — топла целувка, топла прегръдка, топла благодарност… Топъл чай…
Проточени безкрайно във времето, нещата се разводняват.
XI.
А ноември си беше още отначалото студен. Отврат. Правех се на герой и мислех да изкарам зимата с шлифер, но мръзнех постоянно.
Беше привечер. По небето се гонеха, размесваха се и се прескачаха сиво-черни, рошави облаци. Леденият шегаджия, вятърът, правеше с тях каквото си поиска. По едно време откъм една от западните седловини на Витоша надникна залязващото слънце. Цветът му — съчетание на циклама и сребро, мигом обагри облаците и покривите на високите сгради. Златното кубе на катедралата отрази тържествено неестествения му блясък.
Беше ми студено, бях гладен. Но ми беше приятно. Изострените сетива възприемат по-чисто света. Бях осъзнал този ефект случайно, при една продължителна разходка из Художествената галерия. Тогава почувствах още по-силно излъчването на картините. Открих в тях още недовидяни и недоусетени неща. След време четох някъде, че Хемингуей бил напипал преди мен тази хитрина. Може. Родил се е преди мен, усетил го преди мен. Иначе, ние с Хемингуей…