Смъртта е занимание самотно

Пианото, разбира се, беше при мен. Питах се кой е прибрал или е поискал бръснарския стол, мехлемите, мазилата, лосионите, дето нашарваха огледалната стена с окраските и цветовете си. Чудех се, кой ли е взел косите?

По средата на бръснарницата се мъдреше един мъж над петдесетте, собственикът, доколкото помнех, и прекарваше четка с дълга дръжка по празните плочки, просто ей тъй. Вдигна очи и ме видя.

— Кейл напусна — каза.

— И аз това виждам — отговорих.

— Копелето се изниза, а ми дължи за четири месеца.

— Значи работата толкова е намаляла?

— Не е от работата, ами от подстригването. Нямаше по-калпав бръснар в целия ни щат.

Опипах върха на главата и шията си и кимнах.

— Изниза се копелето, а има да ми дава за пет месеца. Съседът от бакалницата каза, че Кейл довтасал тук още в седем. От благотворителното пристигнали за бръснарския стол в осем. Армията на Спасението прибрала останалото. Бог знае кой е взел пианото. Ако го намеря, като го продам, ще си прибера поне част от парите. — Собственикът ме погледна.

Замълчах. Пианото си е пиано. Все едно по какви причини, Кейл го беше дал на мен.

— Според вас закъде е заминал?

— Чувам, че имал роднини и в Оклахома и в Канзас, и в Мисури. Ей сега мина един и разправи, че преди два дни Кейл се заканвал да кара, докато сушата свърши, а после да се цамбурне в Атлантика.

— Кейл няма да направи такова нещо.

— И аз не вярвам — по-скоро ще потъне някъде на скришно място. Много му здраве! Не, по-вързан бръснар не съм виждал.

Пристъпих по чистите бели плочки, по обезкосмената територия и сам не знаех за какво се оглеждам.

— А вие кой сте? — попита собственикът и насочи метлата като за стрелба.

— Писателят — отвърнах. — Знаете ме, Щурия.

— По дяволите — не ви познавах. Кейл ли ви издокара така?

Гледаше ми прическата. Усетих, че пламвам.

— Да, вчера.

— Да вземеш, че да го застреляш!

Минах през салона и се вмъкнах зад дървената преграда, която скриваше задната част на кофите за боклук и стаичката за почивка.

Надникнах в кофата и намерих онова, за което се оглеждах.

Снимката на Кейл и Скот Джоплин, затрупана от едномесечни космарлаци, които не бяха и много.

Бръкнах и взех фотографията.

В последвалите няколко секунди целият се вкочаних.

Защото Скот Джоплин вече го нямаше.

Кейл си беше там, вековечно на петнайсет, усмихнат, разперил тънките си пръстчета върху клавишите.

Ала оня, надвесеният над него, ухиленият.

Не беше Джоплин.

Беше съвсем друг човек, чернокож, по-млад, с по-порочно изражение.

Взрях се отблизо.

Където по-рано се намираше главата на Скот, личаха следи от старо лепило.

Мили боже, помилвай Кейл, мина ми през ума. Никой от нас не се бе и сетил да се взре отблизо. А пък и снимката беше под стъкло и висеше чак горе на стената, трудно бе да се пресегнеш и да я откачиш.

Някога, кой знае кога, Кейл е изнамерил снимка на Скот Джоплин, изрязал я е и я е лепнал връз лицето на оня другия, глава върху глава. Явно подправил е и подписа. И през всичките тия години ние сме я зяпали, въздишали сме, цъкали сме и сме възклицавали: „Ах, Кейл, страхотно! Кой като тебе?! Гледай какво нещо!“