Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Акага прати да извикат Марал предния ден и при залез-слънце Марал застана пред шатрата й с дванадесетте крила. И Акага излезе, превита на две, с двете къси патерици. И като хвана ръката на Марал, изкатери се по него, докато се изправи. Така лицето й стигна почти до лицето на Марал, ала беше изкривено от напрежение. И Акага дишаше тежко. Тя се усмихна на Марал и бръчките край устата и край очите й грейнаха като лъчите на три слънца. И тя каза на Марал:
— Ела да търсим дърва за кумиса. И вземи двата меха.
И тя се пусна по Марал както куче, което се е изправило и е сложило предните си крака на раменете на човек и отново застава на четири лапи.
Марал преметна през рамо двата свързани меха с кобилешко мляко. И Акага, отметнала назад глава, закрета през тревите към реката. А хората, които гледаха откъм стана на рода, виждаха само Марал, защото тревите бяха високи. И докато Акага с Марал измина пътя от шатрата си до реката, слънцето залезе. А този път конник би могъл да прокопити, преди друг конник да опъне лъка си, и пешак би го пробягал, без да си поеме дъх.
И ручеят ромолеше между тревите, та ловеше блясъците на първите звезди. В сянката на върбите и дивите вишни ручеят не се виждаше, само се чуваше ромоленето му. Акага седна да си почине и накара Марал да потопи двата меха в студените води на ручея. А когато истински се стъмни, Акага каза на Марал:
— Ето, виж, там тлее една съчка. Върви и ми я донеси.
И наистина до дънерите на върбите едва-едва тлееше студената светлина на гнила съчка. Марал отиде и я донесе.
Акага помириса съчката и каза:
— Добра е.
И я върна на Марал.
И дълго се лутаха край потока Акага и Марал, за да събират гнили светещи съчки и клонки, докато Марал напълни обятията си и трябваше да ги притиска до гърдите си, за да не ги изтърве в тъмнината. А те всички бяха влажни — тези студени бледни главни — и влагата проникна до сърцето на Марал, като че ли прегръщаше змии и гущери. И тази хладна влага беше първата горчива капка, която капна в чашата на още детската му душа.
Тогава Акага го накара да струпа клада от светещите съчки и да накладе огън, там, на брега на ручея. И падна роса, и стана хладно, и съчките бяха мокри, та момчето мъчно успя да разпали огън. И огънят гореше със странен бавен пламък и вдигаше гъст бял дим. Акага посегна с голямата си шепа, та гребна дим и го поднесе до носа си. И каза:
— Добър е.
И прати Марал да донесе от шатрата й чебура, в който бие кумиса. Кратък беше пътят до шатрата, но станът беше заспал, някъде край реката бухаше нощна птица, а кучетата познаваха Марал и дори не се разлаяха. Марал намери чебура и се върна. И докато отиваше и се връщаше, и слушаше злокобното бухане на птицата, сърцето на Марал се сви не от страх, а от лошо предчувствие. И втора горчива капка капна в чашата на детската му душа.
А тези чебури се правеха от бреза и според ръста на жената, която бие кумиса. Приличаха на широка тръба, запушена от едната страна. И чебурите на оногурите бяха дълги, защото оногурските жени бяха високи, а хунските чебури бяха къси, защото жените на хуните са дребни. И чебурът, направен за Акага, беше къс и се разширяваше в гърлото.
И Акага накара Марал да опуши кухия чебур на гъстия бял дим на гнилите дърва, та момчето дълго въртя чебура над огъня. После Акага наведе нос над отвора на чебура, помириса го и каза:
— Добре е.
И накара Марал да изкопае дупка в земята, а брегът на ручея лесно се копаеше, и момчето дълбаеше с ножа си и изгребваше с шепите си мократа пръст. И пръстта миришеше на гнило. А бабата му показа как да посади чебура в дупката, така че отворът едва се подаваше над земята. И му каза:
— Налей сега млякото.
И Марал изля изстуденото мляко в чебура. А бабата изля в него няколко глътки стар прокиснал кумис, който носеше в малко мехче в пояса си. И като хвана буталото, Акага се наведе над чебура. Бялото мляко също улови светлината на звездите, та светна в тревата, а когато Акага се наведе, едва забележимо бяло сияние избели лицето й. Акага каза:
— Хвърли дърва в огъня.
Марал хвърли съчки и суха трева в огъня и най-после пламъкът се вдигна и освети ручея, брега и бабата. И светлината опря в листата на надвесените върби, та момчето и бабата сякаш бяха затворени в светъл мехур.
И Акага тихо запя, потопи буталото в млякото, та почна да бие кумиса. Пееше в ритъма на ударите на буталото, което глухо кънтеше в брезовите стени на чебура. А млякото мляскаше и бучеше, сякаш играеше с песента на бабата. И пееше Акага на някакъв непознат език — нито на болгарски, нито на езика на мъртвите древни народи от степта, на който беше научила Марал. И навярно не беше това песен, а заклинание. Пееше тихо, със сетни сили, като се задъхваше и от време на време казваше по едно число на болгарски. А като изрече: „Седем“, отпусна се и рухна в тревата като вързоп дрипи. И Марал видя, че на лицето й блесна пот, та се уплаши, защото никога не беше виждал баба си така изтощена. И тя му рече с пресеклив глас: