Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Както предната вечер, когато тръгнаха да бият кумиса, и тази вечер слънцето залязваше. И Марал, застанал до баба си, видя да водят на заколение жребчето, определено за угощението. И се случи така, че той знаеше това жребче — беше играл с него в степта. И това жребче беше хубаво и обично като всички жребчета — още с дълги тънки крачка, стройно и рижаво като елен. И беше то пълно с трепетно любопитство. И като видя Марал, както подскачаше между мъжете, които го водеха, то се опита да притича към момчето. И се стъписа учудено, когато ремъкът на шията му го спря. А недалече в степта се разнесе пронизителното жаловито цвилене на кобилата майка. И това беше кобила първескиня, и жребчето беше първо, от тези, които пробиват утроба.
После старейшината се нахвърли с нож в ръка срещу жребчето. Повали го за броени мигове с глава на изток, според обичая, и го закла. А Марал знаеше, че е гордост за мъжа и ловеца колкото може по-бързо да убие, одере и насече дивеча, но като гледаше как бързо старейшината реже още трептящата плът на жребчето, на Марал се стори, че в човека има стръв и нетърпение като у гладен звяр, който се впива в плячката си и бърза да насити глада си. И Марал поиска да избяга, но не биваше да се отделя от Акага. И той гледаше как човекът сече жребчето.
А когато старейшината се изправи с окървавени ръце, чуха се викове на възхищение, защото наистина той успя да приготви месото, преди други мъже да запалят огъня. После старейшината донесе сърцето на жребчето в плоска паница и Акага го разряза. И всички видяха, че сърцето е пълно с кръв, което беше добър знак. Защото празно сърце значеше празна утроба на новата жена и празна шатра на воина. И отново се разнесе треперливото цвилене на кобилата майка.
А на Марал се стори, че сърцето на жребчето още трепка. Тогава четвърта горчива капка капна в детската душа на Марал и той едва не заплака. Но не видя, че Акага следи лицето му със своите зорки очи, оградени като черни слънца от лъчите на бръчките.
След това двамина мъже вдигнаха белия дроб на жребчето и единият почна да го надува, за да провери дали не е пукнат. А дробът се наду като червено-бяла топка. И тогава мъжете търпеливо почнаха да наливат в белия дроб кобилешко мляко, смесено с кумис. Наливаха го капка по капка и спираха, и меко гладеха с ръка дроба, за да го накарат да се изпъне. И бавно бледочервеният дроб стана бял като излъскана стомана, и когато дланите на мъжете го галеха, дробът нетърпимо скриптеше.
И на Марал му се струваше, че полудява от това скриптене; и зъбите го боляха не от стискане, а от този страшен звук.
И единият от мъжете каза:
— Млякото в дроба на жребчето е мляко от майка му.
И пета горчива капка се отрони в чашата на детската Маралова душа. А цвиленето на кобилата се чу отдалеч, защото я отвеждаха в степта.
И мъжете хвърлиха белия дроб, който сега наистина беше бял, в котел с вряща вода. Цялото останало месо на жребчето хвърлиха в друг котел заедно с костите, жилите и вътрешностите. И хвърлиха в котела нажежени от огъня камъни, за да заври по-бързо водата. А край такъв котел може да се пирува цяла вечер и се казва: „Целият пир е в един котел.“ Защото от същия котел излизат ястия след ястия. Най-напред възвират и се измъкват от котела бъбреците, червата и черният дроб, пък и останалите вътрешности, та се ядат първи върху дървени блюда. В това време е готово месото и може да почне главното ядене. Накрая се пие чорбата, останала в котела. И се смята, че пиршеството е сполучливо, ако в чорбата не плува дори оченце тлъстина. Ала откъде по това сухо жребче щеше да се намери тлъстина?
И ето — над котела започна да се вдига пара, та разговорите за коне, пасища и лов замряха. Тогава мъжете и Акага влязоха в шатрата на родоначалника на рода Чакарар. А той имаше голяма кръгла шатра, седем-осем крачки широка, цялата от кожите на черни турове. Върху шатрата с червена охра бяха изписани две мечки, които се борят, и се разказваше, че някога питомни мечки пазели входа на тази шатра.
А в средата на шатрата, около огнището, бяха постлани снежнобели кожи от сайгаци и край стените имаше кожени възглавници и мехове, пълни с благоуханна трева. И върху възглавниците лежаха кожи от барсове, вълци и лисици заедно със скъпи кожи на незнайни зверове, донесени от славянските гори. А на трапезата, върху кожите от сайгаците, имаше черни делви, пълни с кумис. И около гърлата на делвите имаше закачени рогове със сребърна обковка и дървени чаши с изкусна резба. И роговете, и дървените чаши бяха много стари, излъскани и изхапани от устата на много хора, които бяха пили с тях. А на трапезата жълтееха връзки от корени на горчиви треви и делви, пълни с гъста вода, бяла от солта. В тези делви се топят късовете месо. И още имаше върху плоски блюда разчупени медени пити, разменени със славяните.