Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
— Лодката с цялата ни екипировка виси от колана ми — каза Сам. — Ще се опитам да я спася.
— Добре.
Между него и възела на Реми имаше само шест метра въже, останалото беше увлечено от течението. Сам намота три метра, направи импровизирана сбруя, а после пипнешком върза стреме около колана си и края на въжето на лодката с възела. Стиснал с дясната си ръка въжето над главата, той дръпна клупа на сбруята. Въжето изсвистя и се опъна. Вдигна се от повърхността, потрепери няколко секунди и се успокои.
— Мисля, че ще издържи — извика Сам, после се покатери по въжето на платформата до Реми. Тя го прегърна силно, а мократа й коса покри лицето му.
— Изстрелите май отговориха на въпроса ни — прошепна тя.
— И аз така мисля.
— Сигурен ли си, че не си ранен? — попита тя, опипвайки с ръце и очи гърдите, ръцете и корема му.
— Сигурен съм.
— Най-добре да продължаваме. Нещо ми подсказва, че не са приключили.
Макар да знаеше, че Реми най-вероятно е права, Сам беше наясно, че нямат много възможности — да се върнат по пътя, от който бяха дошли, да намерят друг изход, да се бият или да се скрият. Първата не ставаше — щяха да се озоват право в ръцете на преследвачите си. Втората беше една голяма въпросителна: пещерната система можеше да се окаже капан. Третата също не подлежеше на обсъждане: те бяха въоръжени с 38-калибровия револвер на обущаря, Холков и хората му — с полуавтомати. Единственият им шанс да се измъкнат от тази каша оставаше четвъртата възможност: да се скрият.
Въпросът беше колко дълго щяха да чакат преследвачите им, преди да ги последват в пещерата? Природата беше на тяхна страна, сети се Сам, като погледна часовника си. Приливът свършваше. След няколко минута водата щеше да се обърне навън и сериозно да затрудни проникването.
— Значи това трябва да е тайната нацистка работилничка за подводници — каза Реми, сваляйки останалата част от екипировката си.
— Най-вероятно, но няма да знаем със сигурност, докато…
— Не, Сам, това не беше въпрос. Виж…
Сам се обърна. Реми осветяваше с фенера си скалата над кея. Там се виждаше тенекиен четириъгълник с избледняла боя, който и двамата безпогрешно разпознаваха.
— Знамето на Кригсмарине — прошепна Сам. Беше го пропуснал при бързия оглед. — Гордостта на собственика на пещерата.
Реми се засмя.
Тръгнаха бавно и внимателно по пътечката, проверявайки на всяка крачка за слаби места. Въпреки няколкото смразяващи изскърцвания и изпуквания, дъските издържаха. Въжетата, макар и покрити с дебел слой ръжда, също бяха здрави и закрепени за тавана и стените със стоманени болтове, дебели колкото палец. Под лъча на фенера на Реми Сам мина още веднъж по пътечката, взе въжето и се върна на кея, влачейки лодката след себе си. Двамата заедно я издърпаха на площадката. Лодката беше станала на парцали, но моторът и резервоарът като по чудо се бяха разминали само с няколко одрасквания. От двата сака единият беше надупчен на повече от дузина места, а другият — напълно невредим.
— Ще видим какво можем да спасим — каза Сам.
Отидоха до края на кея, за да огледат нататък. Както предположи Сам, втората зала се оказа част от пукнатина в земната кора. Ако стените на първата зала бяха изгладени от водата, то тези на втората бяха назъбени и ъгловати. На границата помежду им се срещаха два тунела под формата на буква „V“ — единият се изкачваше наляво и нагоре, а другият се спускаше надолу и надясно. От левия тунел течеше вода, част от нея се стичаше в първата зала, а друга част продължаваше по десния тунел.
— Ето я и реката — каза Реми.
— Не е текла дълго тук — отбеляза Сам. — Стените са прекалено груби.
— Откога е според теб?
— Не повече от сто години. Дай да видя на светло. Хвани ме за колана, моля те! — Реми го послуша и се отпусна назад, а Сам се наведе напред. Той насочи фенера към десния тунел и промърмори: — Хм, добре, спусни ме.
— Моля?
— Тунелът завива надясно. Виждам още един кей и пътечки.
— Работата става все по-дебела.
Глава 18
Имаха още около двайсет метра въже. С него направиха система за придвижване надолу по десния тунел. Реми тръгна първа, а Сам я осигуряваше през една от гредите. Тя стигна до другия кей извика:
— Готово! Към девет метра, бих казала.
Сам издърпа въжето и в края му върза мотора, лодката (която не искаше да остави, за да не я намерят преследвачите, в случай че решат, че жертвата им е още в пещерата), двата непромокаеми чувала и водолазната екипировка. После започна да подава въжето, докато Реми не извика: „Добре, дръж!“ Чуваше пъшкането й, докато се мъчи да извади всичко това от водата. Накрая успя и върза въжето.