Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Родителите ми обсъждаха дали да не се изнесем оттук, но дори и да разполагаха със средства и да намереха в обеднелия квартал по-слънчев сутерен, нямаше гаранции, че той ще издържа повече на прословутите поройни дъждове в Истанбул. Може би с годините се бяха привързали към жилището си. Колкото и тъмно и влажно да беше там, това все пак беше техният дом.
Истанбул… Дълбоко скътано сред бавно въртящите се спомени, името на града се открояваше сред стотиците други имена, които бях съхранила през живота си. Слагах думата върху езика си и я смучех бавно, с наслада, като бонбон. Ако Лондон беше бонбон, щеше да е от карамел — богат, наситен и традиционен. Истанбул, от друга страна, щеше да е черен лакриц с черешов пълнеж — смесица от вкусове, които взаимно се изключват и могат да превърнат горчивото в сладко и сладкото — в горчиво.
Майка ми започна работа за пръв път, след като баща ми бе заложил двумесечната си заплата на комар и бе изгубил. Изведнъж, както никога дотогава, закъсахме за пари. Докато Искендер беше на училище, мама започна да ходи по къщите на богатите, където се грижеше за невръстните им деца, готвеше им, чистеше им стаите, чегърташе тоалетните им, гладеше им дрехите и от време на време предлагаше рамо, на което да поплачат. Мен ме оставяха при една съседка, стара жена с лош слух и остър език, която иначе беше мила.
Вечерно време вместо приказки преди лягане мама ни разказваше за живота в къщите, в които всяко дете си има стая и модерните мъже канят жените си на питие. Веднъж видяла как едно семейство си пуска танцова музика и танцува, което за нея било истински срам, понеже двамата стъпили на килима направо с прашните обувки, и затвърдило убеждението й, че богаташите са странни птици. Защо иначе ще хвърлят в напитките зелени маслини, ще съсипват дебелите килими и ще гризат кубчета кашкавал, забучени на клечки за зъби?
След като работи в няколко семейства, мама си намери работа на пълен работен ден. Работодателите й бяха знаменитости. Жената беше актриса и току-що беше родила момиченце. Колкото до мъжа й, така и не разбрахме с какво се занимава, но беше вечно зает и често пътуваше — поне това знаехме. Майка ми трябваше да се грижи за къщата, за новороденото и за актрисата, която явно не можеше да преглътне промените в живота си. Бебето не преставаше да плаче заради коликите и променливото си настроение. Актрисата беше красива: леко дръпнати очи, гарвановочерна коса, красиво носле, изваяни ръце с миниатюрни вени. Ако феновете й я бяха видели в този вид, сигурно щяха да се разочароват, но мама я бе заобичала заради окаяното състояние, в което бе изпаднала.
Точно тогава обаче старицата, която ме наглеждаше, се разболя и мама започна да ме взима със себе си. Докато си играех сама, тя се скъсваше да работи и тайничко ръсеше зрънца кардамон по леглото на актрисата — да я предпази от джинове. После се качвахме на автобуса и на долмуш14 и се прибирахме точно когато небето увисваше над града, ниско и тъмно. Измина един месец. Мама очакваше заплатата си всеки ден, но никой не отваряше дума за това, а тя беше твърде срамежлива да попита.
Един следобед, докато мама готвеше, а аз си играех под масата в кухнята, се появи съпругът на жената. Излъчваше едва доловима кисела миризма — на лосион за след бръснене и уиски. Очите му бяха кървясали, но и странно развеселени. Без да подозира, че и аз съм там, той се приближи със залитане към мама и я хвана отстрани за хълбоците.
— Тихо — каза и долепи пръст до устните си. — Всички спят.
Всички спят. Няма да ни видят. Всички спят. Можем да поспим и ние. Ще ти купя хубави неща. Обувки, чанти, дрехи, чифт златни обици… Добра жена си, светица. Много те моля, смили се над мен. Жена ми няма да разбере. Съпругът ти също. Всички спят. Не съм лош човек. Но съм мъж и като всички останали си имам потребности. Съпругата ми вече не е жена. След бебето се промени, не спира да плаче, хленчи. Целият град спи.
Майка ми изблъска мъжа към стената и, нали беше пиян, той почти не оказа съпротива. Ръцете му се поклащаха от страни на тялото, което се отпусна, сякаш беше празно като на плюшена играчка. Мама ме стисна с едната ръка за дланта, с дигата грабна дамската си чанта и изхвърча в коридора, но после се сети, че нямаме достатъчно пари да се приберем.
— Господине… — подхвана тя. — Не сте ми платили.
Той стоеше при вратата и се олюляваше леко.
— Пари ли искаш? — попита изненадан.
14
Dolmush — евтин микробус — Б.а.