Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Ти беше Наум Белиот?
— Същият, княз. Господарката ме изпрати да ти служа.
— Къде са другите двама?
— Марин капитан замина при брат ти Константин в Солун, Миро Челеби при копелето в Битоля.
— Кого наричаш копеле?
— Марс… този, дето беше син на Шкодер едноръкия.
Спидер вдигна пищова и го насочи в гърдите му.
— Не идваш ли за главата ми, Науме?
— Виждал ли си убиец под фенер, княз? — спокойно отговори Белиот.
Филип се усмихна, така мислеше, всъщност се озъби, така изглеждаше.
— Добре, Науме, ако ми служиш вярно, ще те направя богат човек…
— Ще ти бъда очи и уши, княз… Господарката пита: „Венеция ще освободи ли от плен внука й княз Вангел Авалов?“ Каза: „Ако брат ми Менон спаси детето, да мре в леглото си, ако не, твоята ръка да му бъде съдбата!“, и още каза: „Вангел да бъде син на брат ти Константин и само на него…!“
Наум премълча останалото, но нямаше нужда от повече.
— Слизай от коня, Науме. Давам ти два дни за сън, на третия тръгваме по моретата!
— Заминавам, Алика! — Облечен в кожени бричове, вдигнал рейтузите до чатала, Спидер влезе в спалнята на снаха си, но остана до вратата.
— Нищо ли не може да те спре?
— Не.
— Когато се върнеш, няма да ме намериш във Венеция!
— Ще те намеря — каза Спидер.
— Проклет да си! — Алика се надигна в леглото. — И ти, и брат ти, и целият ви род!
— Проклинаш сина си — каза Спидер и излезе от стаята.
Спидер започваше пътуването си, Константин беше пред неговия край. Още един ден път на кон през планината и щеше да стигне под стените на „Памакаристос“. Поне така го уверяваше водачът, с когото нямаха общ език и общуването беше истинска мъка.
Когато Марин капитан го посрещна на солунския кей, Константин разбра, че майка му не е посегнала на Спидер, напротив, беше изпратила телохранител и на него, а и на Марс, сина — грях на баща им. „Така да бъде! — примирително мислеше той. — Това, което ми отказва сатаната, ще го поискам от господа! Аз съм единственият Авалов, който ще застане с чисти ръце пред него в деня на Страшния съд!“
Влаха тръгна болен. Мъчеше го остра, суха кашлица, потеше се, след това се вкочанясваше и трепереше с часове. Когато корветът отмина делтата на Дунава, Влаха легна на легло, а все още се виждаха циглите на Варна, когато издъхна.
— Отивам си, княже — с примирени очи каза той. — Изпълних дълга си към Вангел дон, щом умирам в служба на сина му.
— Ще отмине треската, Влах — съзнавайки, че сам не си вярва, противоречеше Константин. — Ще навлезем в топлите морета и отново ще застанеш на квартердека.
— Не, княз, никога! Отдавна умирам, Раиса знае. Тя няма да ви посрещне в Скендера.
— Не ме оставяй, Влах!
— Обучих момчетата да плават, княз. До Солун ще стигнете, но за обратния път да наемеш капитан грък!
— Ще наема, Влах. Ти ще му бъдеш надзирател… Почивай, по-късно ще дойда да те видя…
Влаха не издържа до следващия разговор. Почина със затворени очи и равен дъх. Погребаха го в саван и продължиха да плават. На румпела стоеше брадат разбойник от кримските брегове, но владееше корвета и Константин се прибра в каютата за размисъл и молитва.
Колкото повече време минаваше, толкова злобата и унижението му прегаряха, започваше да забравя Алика, омразното лице на Спайдер, но невинният образ на „агнеца божий“ Вангел му се появяваше всяка нощ и той се будеше потен и нещастен, излизаше на палубата и дочакваше изгрева, зареян на юг, където дивите ислямити държаха в плен сина му. „Идвам, Вангели! Скоро баща ти ще те вземе в обятията си!“
Връхлетя ги буря и ги клати три денонощия. После корветът обърна гръб на Понт и влезе в Босфора. Болен, повръщащ, раздиран от диария, Константин падна в койката и проспа и Проливите, и Мармара. Събуди се в Егейско море. Повърхността беше мирна, тиха, от Африка духаше топъл вятър, кошмарите на Черно море изглеждаха недействителни, въпреки това Константин гледаше с недоверие вулканичната водна шир и продължавайки разговора си с бога, кълнеше се никога повече да не предприема морско пътуване… освен ако е крайно наложително. На пристана в Солун побърза да се разплати и да отпрати хохлите, остави Марин капитан на корвета със заповед да го продаде на първия купувач, нае водач и потегли на кон към манастира „Памакаристос“, седалището на вселенския патриарх Висарион. В багажа му беше кръстът и вощеницата на архонта Филип Ткон Македонец, доказателства, че той, княз Авалов, е спуснал в земята тленното тяло на игумена.
Висарион беше огромен, мек старец с увиснали бузи и детски сини очи. Наближаваше деветдесетте, но младостта си беше прекарал, враждувайки с исляма, беше бягал от занданите на Халеп и Бруса и под мирското му име го грозеше въже въпреки преклонната възраст. Патриархът помнеше славата на Белия дявол, беше чувал историята му от устата на брат Филип и изглеждаше готов да упражни цялото влияние на християнската църква за освобождаването на внука на покойния пират.