Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
Бързо коленичих и поставих свещта и тоягата на пода между нас. Миг по-късно бях на крака, с ръце във всеки от джобовете на бричовете ми, сграбчвайки в юмрук по една шепа сол и желязо.
- Само си губиш времето - рече Изчадието, с глас, който изведнъж вече изобщо не приличаше на онзи на Прогонващия духове. Груб и плътен, той отекна през едрите камъни на катакомбите, мина с вибриране през ботушите ми и ме накара да настръхна. - Стари трикове като този няма да ми подействат. От твърде дълго време съм на тоя свят, че това да ми навреди! Твоят господар, оня кокалест дъртак, го пробва веднъж, но хич не му се отрази добре. Ама никак.
Поколебах се, но само за миг. Създанието можеше и просто да лъже - всеки опит си струваше. Но после, сред железните стружки, лявата ми ръка се сключи върху нещо твърдо. Беше малкият ключ за Сребърната порта. Не можех да рискувам да го изгубя.
- Аххх... ясно, имаш това, което ми трябва - рече Изчадието с лукава усмивка.
Мислите ми ли беше прочело? Или може би просто разчете изражението на лицето ми, или пък се досети? Във всеки случай знаеше твърде много.
- Виж - изрече то, с хитро изражение на лицето. - Щом кокалестият дъртак не успя да се справи с мен, тогава какъв шанс имаш ти? Абсолютно никакъв! Скоро ще слязат да те търсят. Не чуваш ли стражите сега? Ще изгориш, спор няма! Ще изгориш заедно с останалите! Няма изход оттук, освен през тази порта. Никакъв изход, виждаш ли. Така че използвай ключа сега, преди да е твърде късно!
Изчадието застана на една страна, така че гърбът му опираше в стената на тунела. Знаех точно какво искаше: да ме последва през портата, да бъде свободно, способно да върши безчинствата си навсякъде из Графството. Знаех какво щеше да каже Прогонващия духове, какво би очаквал от мен. Мой дълг беше да се погрижа Изчадието да остане затворено в капана на катакомбите. Това бе по-важно от собствения ми живот.
- Не ставай глупак! - изсъска Изчадието с глас, отново далеч по-висок и груб, отколкото някога бе звучал този на Прогонващия духове. -Послушай ме и ще бъдеш свободен. А също и възнаграден. Ще получиш голяма отплата. Същата, каквато предложих на костеливия дъртак преди много години, но той не пожела да ме послуша. И виждаш ли докъде го докара това? Кажи ми! Утре той ще бъде съден и обявен за виновен. На следващия ден ще изгори.
- Не! - заявих. - Не мога да го направя.
Щом чу това, лицето на Изчадието се изпълни с гняв. Още приличаше на Прогонващия духове, но чертите, които познавах толкова добре, бяха обезформени и разкривени от злоба. То направи още една крачка към мен, вдигайки юмрук. Може и да беше само трик на светлината на свещта, но създанието сякаш растеше. И можех да почувствам как невидима тежест започна да притиска главата и раменете ми. Докато се принуждавах да застана на колене, се сетих за котката, размазана на калдъръма, и осъзнах, че ме очакваше същата участ. Опитах се да си поема дъх през зъби, но не можах и започнах да изпадам в паника. Не можех да дишам! Свършено беше!
Светлината на свещта се изгуби в мрака, който внезапно покри очите ми. Отчаяно се опитах да проговоря, да помоля за милост, но знаех, че милост нямаше да има, освен ако не отключех Сребърната порта. Какво си бях мислил? Какъв глупак бях, та да вярвам, че с няколкомесечно обучение можех да възпра такова коварно и могъщо създание като Изчадието! Умирах - сигурен бях в това. Сам в катакомбите. И най-ужасното беше, че се бях провалил плачевно. Не бях успял да избавя господаря си или Алис.
Тогава чух нещо в далечината: звук от обувка, влачеща се по калдъръма. Казват, че когато умираш, последното сетиво, което си отива, е слухът ти. И за миг си помислих, че звукът от тътренето на онази обувка е последното преживяване, което щях да имам от този живот. Но после невидимата тежест, която смазваше тялото ми, бавно отслабна. Зрението ми се проясни и внезапно можех да дишам отново. Видях как Изчадието обръща глава и поглежда назад към завоя на тунела. То също беше чуло шума!
Звукът се разнесе отново. Този път нямаше съмнение. Стъпки! Някой идваше!
Погледнах назад към Изчадието и видях, че то се променя. По-рано не си бях въобразил. Наистина растеше. Досега главата му вече почти стигаше до горната част на тунела, тялото му се извиваше напред, лицето се променяше, докато вече не беше това на Прогонващия духове. Брадичката се удължаваше, издавайки се навън и нагоре, за да образува наченки на клюн, а носът се извиваше надолу, за да се допре до нея. Дали се преобразяваше в истинската си форма - тази на каменния гаргойл над главната врата на катедралата? Дали бе придобило пълната си сила?