Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
Щом влязох във винарската изба, се покатерих на едно буре и се закрепих там, докато бързо бутна капака нагоре. През отворения люк зърнах един каменен контрафорс от външната страна на катедралата и усетих върху лицето си струя хладен въздух и влага. Валеше силно.
По бъчвите се катереха други хора. Мъжът, който ми беше благодарил, грубо ме изблъска настрана с лакти и започна да се провира през люка. Мигове по-късно беше навън, протягайки ръка към мен, предлагайки ми да ме изтегли нагоре.
- Хайде! - изсъска той.
Поколебах се. Исках да видя дали Прогонващия духове и Алис са излезли от килията. После беше твърде късно, защото една жена се покатери на бурето до мен и повдигна ръце към мъжа, който, без миг колебание, хвана китките й и я изтегли нагоре през отворения капак.
След това бях пропуснал шанса си. Имаше други, някои - почти боричкащи се помежду си в отчаянието си да се измъкнат навън. Не всички обаче бяха такива. Друг мъж бутна едно буре на една страна и го изтърколи до изправеното, за да оформи стъпало, което правеше катеренето по-лесно. Той помогна на една старица да се изправи и крепеше краката й, докато мъжът отгоре улови китките й и бавно я издърпа.
Затворниците се измъкваха през люка, но други все още идваха през вратата във винарската изба и аз непрекъснато хвърлях погледи към тях, надявайки се, че някой от тях ще е Прогонващия духове или Алис.
Внезапно ме споходи една мисъл. Ами ако някой от тях беше твърде болен или слаб, за да се движи, и не бе успял да излезе от килията?
Нямах избор. Трябваше да се върна и да видя. Скочих от бъчвата, но беше твърде късно: разнесе се вик, а после - гневни гласове. По коридора се чу гръмък тропот на ботуши. Едър, снажен пазач се вмъкна в килията, размахвайки тояга. Огледа се наоколо и с гневен рев се устреми право към мен.
Глава 10
Момичешка плюнка
Без секунда колебание сграбчих тоягата и духнах свещта, потапяйки избата в тъмнина, и тръгнах бързо в посока на вратата, която водеше надолу в катакомбите.
Зад мен цареше ужасна суматоха: викове, писъци и звуци от борба. Хвърляйки поглед назад, видях друг от пазачите да внася факла в избата, така че се шмугнах между рафтовете с вино, като гледах да са между мен и светлината, докато се отправях към вратата в далечната стена.
Чувствах се ужасно, че изоставям Прогонващия духове и Алис. Да стигна чак дотук и въпреки това да не мога да ги спася, оставяше у мен чувство на потиснатост. Само се надявах, че някак са успели да се измъкнат в суматохата. И двамата можеха да виждат добре в тъмното и щом аз можех да намеря вратата към катакомбите, значи и те можеха. Усещах, че някои от затворниците се движат заедно с мен, отдалечавайки се от пазачите в тъмните ъгълчета на избата. Неколцина май бяха пред мен. Може би сред тях бяха господарят ми и Алис, но не можех да рискувам да извикам и да предупредя стражите. Докато си проправях път през лавиците с вино, ми се стори, че видях пред мен вратата към катакомбите да се отваря и затваря бързо, но беше прекалено тъмно, за да съм сигурен.
Няколко мига по-късно вече бях минал през вратата. В мига, щом я затворих зад гърба си, бях потопен в толкова силна тъмнина, че за няколко секунди, не можех да видя ръката си пред лицето. Стоях там на върха на стъпалата, отчаяно чакайки очите ми да се приспособят.
Веднага щом успях да различа стъпалата, слязох внимателно долу и тръгнах по протежение на тунела колкото можех по-бързо, наясно че в крайна сметка някой вероятно щеше да провери вратата; не я бях заключил след себе си, просто в случай че Алис или Прогонващия духове са някъде наблизо зад мен.
Обикновено ме бива да виждам в тъмното, но в онези катакомби сякаш ставаше все по-тъмно и по-тъмно, затова спрях и измъкнах кутийката с прахан и огниво от джоба на жакета си. Коленичих и изтърсих купчинка прахан върху камъните. С помощта на камъка и метала бързо произведох искра и няколко секунди по-късно успях да запаля свещта си.
Воден от светлината й, напредвах по-добре, но въздухът около мен ставаше по-студен с всяка стъпка и не много далече напред видях зловещо потрепване по стената. От сенките отново влизаха и излизаха бели сияещи силуети, но сега далеч повече от миналия път. Мъртвите се събираха. Предишното ми минаване по тунелите ги бе обезпокоило.
Спрях. Какво беше това? Някъде в далечината бях чул воя на куче. Заковах се на място, с блъскащо в гърдите ми сърце. Истинско куче ли беше или... можеше ли да е Изчадието? Андрю бе споменал грамадно черно куче с безмилостни зъби. Грамадно куче, което всъщност е Изчадието. Опитах се да си внуша, че чувам истинско куче, някое, което по някакъв начин е успяло да слезе в катакомбите. В края на краищата щом някоя котка можеше да го направи, защо не и куче?