Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
Вместо отговор откъм стражите се чу изблик на силен, жесток смях. После дългото черно наметало на Инквизитора се развя зад него от течението, когато той затвори вратата и тръгна бързо към стъпалата в далечния край на коридора.
Ако свърнеше зад ъгъла, щеше да ме види начаса! За миг си помислих, че ще спре пред затворническата килия, но за мое облекчение той продължи нагоре по стъпалата и се изгуби от поглед.
Горкият брат Питър. Щеше да бъде разпитван чрез изтезания, но нямаше как да го предупредя. А аз бях пленникът, за когото спомена Инквизиторът. Щяха да го изтезават, защото ме беше пуснал на свобода! И не само това - отец Кеърнс беше казал на Инквизитора за мен. Сега, когато бе заловил Прогонващия духове, Инквизиторът вероятно щеше да дойде да търси и мен. Трябваше да избавя господаря си, преди да стане твърде късно и за двама ни.
Тогава насмалко не допуснах голяма грешка, да се отправя надолу по коридора към килията; точно навреме обаче осъзнах, че заповедта на
Инквизитора щеше да бъде изпълнена незабавно. И наистина, вратата на помещението за стражите се отвори отново и двама мъже излязоха, размахвайки тояги, и се отправиха с големи крачки към стъпалата.
Когато вратата отново беше затворена отвътре, вече бях съвсем ясно видим, но късметът ми проработи отново и стражите не се обърнаха. След като се изкачиха по стъпалата и се изгубиха от поглед, изчаках няколко мига, докато далечното ехо от ботушите им заглъхна и сърцето ми престана да блъска в гърдите толкова силно. Тъкмо тогава чух други гласове от килията напред. Някой плачеше; друг напевно редеше молитва. Устремих се към звука, докато стигнах до тежка метална врата, чиято най-горна третина беше оформена от вертикални метални решетки.
Вдигнах свещта точно до решетките и надникнах вътре. На потрепващата светлина килията изглеждаше наистина зле, но миришеше още по-лошо. Двайсетина души бяха натикани в това малко пространство. Някои лежаха на пода и, изглежда, спяха. Други седяха, опрели гърбове в стената. Една жена стоеше близо до вратата и бях чул именно нейния глас. Предположих, че се моли, но тя напевно редеше безсмислици, а очите й се въртяха в орбитите, сякаш онова, което бе преживяла, я беше докарало до безумие.
Не можех да видя Прогонващия духове, не виждах и Алис, но това не означаваше, че не са вътре. Това несъмнено бяха пленниците. Пленниците на Инквизитора, готови за изгаряне на клада.
Без да губя време пуснах тоягата на земята, отключих вратата и бавно я отворих. Исках да вляза и да потърся Прогонващия духове и Алис, но още преди вратата да се отвори напълно, жената, която бе напявала, пристъпи напред и ми препречи пътя.
Тя изкрещя нещо, плюейки думите си в лицето ми. Не можах да разбера какво каза, но го изрече толкова силно, че ме накара да хвърля поглед обратно към стаичката на стражите. Само след секунди други се хвърлиха на гърба й, избутвайки я напред и навън в коридора. От лявата й страна имаше едно момиче, по-голямо от Алис с не повече от година. С големи кафяви очи и мило лице, затова се обърнах към нея.
- Търся някого - казах с глас, съвсем малко по-силен от шепот.
Преди да успея да кажа друго, тя разтвори широко устни, сякаш за да проговори, разкривайки два реда зъби, някои - изпочупени, други - прогнили и почернели. Вместо думи, от гърлото й изригна див смях и тя незабавно предизвика гневен изблик в останалите около нея. Тези хора бяха изтезавани и бяха прекарали дни или дори седмици под смъртна заплаха. Нямаше полза да апелирам към разум или да искам да запазят спокойствие. Пръсти почнаха да се забиват в мен, а един едър дългурест мъж с дълги крайници и обезумели очи сграбчи силно лявата ми ръка и започна да я стиска и мачка в знак на признателност.
- Благодаря ти! Благодаря ти! - изплака той, а хватката му стана толкова здрава, та си помислих, че ще ми строши костите.
Успях да изтръгна ръката си от неговата и да я освободя, вдигнах тоягата и се дръпнах няколко стъпки назад. Стражите вече всеки момент щяха да чуят суматохата и да излязат в коридора да разузнаят какво става. Ами ако Прогонващия духове и Алис не са в онази килия? Ами ако ги държаха някъде другаде?
Сега беше твърде късно, защото, блъскан грубо изотзад, вече се оттеглях отвъд помещението на стражите и след още няколко секунди стигнах до вратата на избата за вино. Хвърлих поглед назад и видях да ме следва опашка от хора. Сега поне никой не крещеше, но все още беше твърде шумно, за да ми харесва. Просто се надявах, че пазачите са пили здравата. Вероятно щяха да са свикнали с шума от затворниците; нямаше да очакват бягство.