Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
Воят се разнесе отново и остана да витае дълго във въздуха, отеквайки и вибрирайки надолу по дългите тунели. Пред мен ли беше, или зад гърба ми? В този тунел или в друг? Невъзможно да се каже. Но при положение, че Инквизиторът и неговите хора бяха зад мен, нямах избор, освен да продължа да се движа към портата.
Затова тръгнах бързо, треперейки от студ, заобикаляйки премазаната котка, докато стигнах до точката, където разклонените тунели се събираха. Най-после завих зад един ъгъл и видях Сребърната порта. Там спрях: коленете ми започваха да се тресат, умът ми се страхуваше да продължи. Защото напред, в тъмнината отвъд пламъка на свещта, някой ме чакаше. Обвита в сенки фигура седеше на пода близо до портата, с гръб, опрян в стената, с наведена напред глава. Можеше ли да е някой избягал затворник? Някой, измъкнал се през вратата преди мен?
Не можех да се върна, така че направих няколко крачки към портата и вдигнах свещта по-високо. Към мен се обърна брадато лице.
- Какво те задържа толкова? - обади се глас, който познах. - Чакам тук вече от пет минути!
Беше Прогонващия духове, здрав и читав! Втурнах се напред, изпълнен с облекчение, че бе успял да се измъкне. Над лявото му око имаше грозна синина, а устата му беше подута. Явно го бяха били.
- Добре ли сте? - попитах тревожно.
- Да, момче. Дай ми още няколко мига да си поема дъх и ще съм съвсем добре. Само отвори онази порта и скоро ще сме на път.
- Алис с вас ли беше? - попитах. - В една и съща килия ли бяхте?
- Не, момче. Най-добре я забрави. Не е стока. Донесе ни само беди, а сега не можем да направим нищо, за да й помогнем. - Гласът му звучеше жестоко и сурово. - Тя заслужава това, което ще я сполети.
- Изгаряне на клада? - попитах. - Никога не сте подкрепял изгарянето на вещица, камо ли пък на младо момиче, а и сам казахте на Андрю, че тя е невинна.
Бях потресен. Той никога не беше имал доверие на Алис, но ме заболя, като го чух да говори така, особено понеже самият той беше заплашен от такава ужасна участ. Ами Мег? Невинаги е бил толкова студен и безсърдечен...
- За бога, момче, сънуваш ли, или си буден? - настоя Прогонващия духове с глас, изпълнен с раздразнение и нетърпение. - Хайде, съвземи се! Вземи ключа и отвори онази порта.
Когато се поколебах, той протегна ръка към мен:
- Дай ми тоягата, момче. Бях в онази влажна килия прекалено дълго и старите ми кости ме болят тази вечер.
Посегнах да му я подам, но когато пръстите му започнаха да се затварят около нея, внезапно се дръпнах назад, обзет от ужас.
Не само заради внезапния шок от горещия му, зловонен дъх, който парна лицето ми. А защото той протягаше към мен дясната си ръка! Дясната си ръка, а не лявата!
Това не бе Прогонващия духове! Не беше господарят ми!
Докато гледах, замръзнал на място, ръката му се отпусна отново отстрани, после подобно на змия се загърчи към мен през калдъръма. Преди да успея да помръдна, ръката му се плъзна и се разтегна до два пъти по-голяма от нормалната си дължина, а дланта му се сключи върху глезена ми в здрава, болезнена хватка. Непосредствената ми реакция беше да се опитам да се издърпам, но знаех, че не това е начинът. Останах напълно неподвижен.
Опитах се да се съсредоточа. Стиснах тоягата и се опитах да обуздая страха си, като не забравях, че трябва да дишам. Бях ужасен, но макар че тялото ми не се движеше, умът ми го правеше. Имаше само едно обяснение и то ме накара да потръпна от ужас: бях лице в лице с Изчадието!
Заставяйки се да фокусирам поглед, изучавах внимателно създанието пред мен, усилено търсейки нещо, което да ми помогне дори по най-дребния начин. Изглеждаше точно като Прогонващия духове и звучеше като него. Беше невъзможно да се определи разликата, ако не се броеше виещата се като змия ръка.
След като гледах в продължение на няколко секунди, се почувствах малко по-добре. Това беше хитрина, на която Прогонващия духове ме научи: когато сме лице в лице с най-лошите си страхове, трябва да се съсредоточим силно и да загърбим чувствата си.
- Всеки път им действа, момче! - беше ми казал веднъж. - Нечестивият мрак се храни от страха, а със спокоен ум и празен стомах битката е наполовина спечелена, още преди да започнеш.
И наистина действаше. Тялото ми бе спряло да се тресе и се чувствах по-спокоен, почти отпуснат.
Изчадието пусна глезена ми и ръката се плъзна обратно отстрани до тялото му. Създанието се изправи и пристъпи към мен. Докато го правеше, чух причудлив шум: не звукът от ботуши, който очаквах, а по-скоро нещо като драскане на огромни хищни нокти по камъните на калдъръма. Движението на Изчадието раздвижи и въздуха, така че пламъкът на свещта потрепна, разкривявайки сянката на Прогонващия духове, която падаше върху Сребърната порта.