Житията на светците

Отстрани на терасата, точно между ъгъла на подиума за оркестъра и самата кръчма, бе паркиран един голям автобус, който неясно как бе успял да се промъкне през острия завой до главната ни улица „Сан Джузепе“.

На неговата задна врата с големи черни букви се четеше надписът „Капо ди Молизе“, а отдолу с по-малки букви бе изписано: „Фолклорна група“. Това бе оркестърът, който тази вечер щеше да свири на площада. Неговото присъствие обаче би било невъзможно, ако не бяха парите, изпратени за празника от емигрантите от селото, заминали преди години за Америка. Говореше се, че този оркестър бил прочут в цяла Италия и дори често пускали песните му по радиото. Иначе в нашето Вале дел Соле най-често наемаха оркестъра от съседното градче Рока Сека или от другото село — Капракота: пъстра и разнородна смесица от певци и музиканти, някои от които бяха от една и съща фамилия. Те и сега присъстваха, като вече дори бяха оформили полукръг като за сватбена снимка, следващи мелодията, изпълнявана на акордеон от водача на групата, който понякога дори намираше време — просто така, за акомпанимент, да удря барабана или да надува рога или тромбона. Но „Капо ди Молизе“ не бяха изминали напразно целия този дълъг път от Кампобасо — пътуване, което отнемаше почти цял ден. Ето, сега цялото им скъпо музикално оборудване бе подредено под навеса, опънат над подиума: бляскаво сребристи, лъскаво черни или кърваво червени инструменти и някакви принадлежности към тях, осветявани от уличните фенери и може би тъкмо заради това изглеждащи някак си нереални и странни, като нещо, което никога не се бе появявало насред площада и нямаше нищо общо със струпаните там хора, като дар, за всеобщо удивление внезапно изпаднал от небето.

Във Вале дел Соле всъщност нямаше прокарана електрическа мрежа, затова сега само към подиума на оркестъра се стелеше хаотично опъната паяжина от черни кабели, които накрая се обединяваха в един общ, доста по-дебел кабел, виещ се като огромна черна змия по терена към автобуса на оркестъра. Върху няколко пилона около подиума беше закрепено въже с окачени по него бели и оранжеви крушки. Още две подобни гирлянди се проточваха от подиума до дансинга, като едната стигаше до терасата на кръчмата на Ди Лучи, а другата — до корниза на къщата на отсрещната страна на площада. Електрическите крушки се поклащаха като миниатюрни стъклени балони в среднощния хлад. От години хората от Вале дел Соле чакаха с нетърпение електричеството или „светлината“, както му казваха, като неуморно притискаха дядо ми да не дава мира на чиновниците от съответната държавна служба в Рока Сека. Всъщност работата по този проект вече беше започната, но щом комунистите от Кастилучи узнаха, че тяхното село няма да бъде снабдено с електричество, се вдигнаха една нощ и подпалиха генератора, така че останаха само да висят безпомощно стълбовете без жици по тях, на около осемстотин метра от края на Рока Сека по пътя, водещ до Вале дел Соле. Само че тази вечер може би щяхме да се радваме на светлина — нали за това свидетелстваха белите и жълтите електрически крушки, окачени над главите ни, сякаш някакво чудо щеше да ги накара да светнат ослепително. Членовете на комитета загадъчно отклоняваха всичките въпроси, отправяни към тях заради крушките. Нищо не можеше да се прочете дори по израженията на лицата им.