Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Страхът е голям мотиватор. Той ме накара да се изправя пак и да хукна. Не смеех да се озърна назад от страх, че отново ще загубя равновесие. Притисках ръка към ребрата си, пъхтях и се опитвах да не закриволича по склона. Надеждата е лоша почти колкото страха в способността си да пришпорва човек отвъд границата, на която би трябвало да се предаде. Надеждата ме убеждаваше, че трупам преднина. Надеждата ме убеждаваше, че зад следващото възвишение ще видя Снори и Тутугу току пред себе си. Когато с внезапен тропот хардасите ме настигнаха и ме повалиха, паднах с изненадано пъшкане, макар че това бе неизбежно още от момента, когато бях зърнал галерата им да се приближава към брега.
Викингът се стовари отгоре ми и притисна лицето ми към скалата. Лежах запъхтян, докато останалите от потерята се събираха около нас. Имах изглед само към ботушите им, но не ми трябваше повече, за да знам, че са страховита шайка.
— Принц Джалан Кендет. Радвам се да те видя отново. — Южняшки акцент, леко задъхан. Само леко.
Тежестта се вдигна от мен, когато заловилият ме мъж се претърколи настрани. Обърнах се и седнах, без да бързам. Вдигнах поглед и видях Едрис Дийн да се взира надолу към мен, застанал разкрачен на склона, с ръце на кръста. Изглеждаше доволен. Дузината Червени викинги, струпани около него, не изглеждаха толкова доволни. Още от тях се точеха по склона, катереха се към нас.
— Не ме убивайте! — Това ми се струваше добро начало.
— Дай ми ключа и ще те пусна — каза Едрис със същата усмивка.
Главното, за да останеш жив, е да останеш полезен. Като принц аз винаги съм полезен — като наследник и като марионетка. Като длъжник бях полезен, докато Мейрес вярваше, че ще мога да се разплатя. Като пленник на Едрис, твърде далеч от дома, за да има добри изгледи за откуп, единствената ми реална полза беше, че съм връзка с ключа на Локи.
— Мога да те заведа при него. — Това можеше да означава само още няколко часа живот, но за тях бих продал и баба си. Барабар с двореца.
Едрис махна на двама от хардасите да се приближат. Единият взе торбата с провизиите, която бях прекалено зает, за да захвърля, а другият затършува из дрехите ми, съвсем не нежно.
— Приятелите ми казват, че има само една причина за спиране на този бряг. — Той посочи към Беерентопен. — Ти не си ми нужен, за да открия вещицата.
— Ох! — Викингът беше особено щателен в претърсването, а ръцете му — ледени. — Ъъъ… само че… имаш нужда от мен, за да… — Потърсих някаква причина. — Скилфар! Ключът е у Снори и той ще го даде на Скилфар. Трябва да го хванете преди да е стигнал до нея.
— За това също не си ми нужен. — Едрис извади камата от колана си. Беше простичко желязно острие.
— Но… — Аз се вгледах в оръжието. Прав беше. — Той ще размени ключа за мен. Не би искал да се биеш с него — миналия път не мина толкова добре. И… и… той би могъл да хвърли ключа. Ако го захвърли, когато го връхлетите, можете да го търсите цяла седмица по тези склонове и пак да не го намерите.
— Защо му е да разменя ключа на Локи срещу живота ти? — Едрис изглеждаше изпълнен със съмнения.
— Кръвен дълг! — Идеята ме осени изведнъж. — Той ми дължи живота си. Не познаваш Снори вер Снагасон. Честта е всичко, което му е останало. Той ще плати дълга си.
Устата на Едрис трепна в усмивка, която бързо изчезна.
— Алрик, Кнуи, вие отговаряте за него. Вземете му оръжията.
Двамата, които претърсваха моя милост и притежанията ми, ми взеха меча и ножа. Едрис тръгна с бърза крачка и останалите го последваха.
— Не изоставай, принце, иначе ще се наложи да се лишим от присъствието ти и да се осланяме на късмета.
Алрик, чернобрад главорез, ми даде начален тласък с удар между плешките.
— Бързо. — Червените викинги говореха помежду си на стария език, но някои знаеха по някоя дума на имперски. Кнуи ни последва. Нямах никакви илюзии какво означава „да се лишим от присъствието ти“.
Докато бързах подир Едрис, оглеждах внимателно земята пред себе си: знаех, че един изкълчен глезен би означавал, че ще ме изкормят и ще ме оставят да умра. Сегиз-тогиз хвърлях поглед към планинските склонове от двете си страни. Някъде оттам може би ни наблюдаваше некромантката, а дори и в сегашното си бедствено положение намирах време да се страхувам от нея.
Изкачването до кратера на Беерентопен начело с Едрис се оказа също толкова ужасяващо, колкото и бягането от него. Докато се препъвах по все по-стръмните скали, с издрани ръце и колене, с насинени и покрити с пришки крака, пъхтейки толкова тежко, сякаш ще си повърна белия дроб, направо ми се прииска да съм отново в „Морският трол“, подмятан сред океана.