Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Тя неколкократно го прочита.
— Не можем да ти дадем пари.
— Няма нужда.
— Далеч ли е?
— Пет часа с влак. Предплатено е.
— Кога?
— След две седмици.
Фрау Елена: кичури коса, залепнали за бузите й, кафеникави сенки под очите, розов контур около ноздрите. Тънко кръстче на влажната й шия. Дали се гордее с Вернер? Потрива очи и кимва разсеяно.
— Те ще умрат от радост.
Връща писмото и се заглежда към въжетата за простиране, опънати нагъсто, и пръснатите по двора кофи за въглища.
— Кои, фрау Елена?
— Всички. Съседите. — Разсмива се с рязък и стряскащ смях. — Хора като заместник-министъра. Тоя, дето ти взе книгата.
— Не и Юта.
— Юта — не. Правилно.
Той упражнява наум извиненията за пред сестра си. Pflicht — дълг. Повеля! Като всеки немец изпълнява предначертанието си. Слагаш ботушите и на работа. „Един народ, една империя, един фюрер!“ (Ein Volk, ein Reich, ein Führer). Всички имаме своя роля, сестричката ми.
Още преди да се приберат момичетата, вестта за приемането му е обиколила квартала. Идват съседи един след друг, дивят се, възклицават. Жени носят джолани и кашкавал; писмото обикаля от ръка на ръка, грамотните го четат на глас на неграмотните — и Юта заварва дома пълен с развеселени хора. Близначките — Хана и Зузане Герлиц — тичат в кръг около дивана, заразени от общото въодушевление, шестгодишният Ролф Хупфауер пее: „На крак! На крак! Слава на Отечеството!“, няколко други деца също запяват и Вернер не успява да види как фрау Елена казва нещо на Юта в ъгъла на салона, а Юта изтичва горе.
Не слиза след камбанката за вечеря. Фрау Елена кара Хана Герлиц да прочете молитвата и казва на Вернер, че ще говори с Юта, защото е длъжна да слезе долу, защото всички хора са тук заради него. Двете думи се въртят и припламват като искри в съзнанието му: „Призван сте!“ Всяка изминала минута го приближава към края на престоя му тук. И на живота му.
След вечеря малкият Зигфрид Фишер, няма и петгодишен, идва до Вернер, дръпва го за ръкава и му подава снимка, откъсната от вестник. На нея шест изтребителя се носят над планини от облаци. Слънчеви отблясъци са застинали по корпусите им. Шаловете на пилотите се веят зад тях. Зигфрид Фишер казва: „Ще ги скъсаш, нали Вернер?“ От лицето му се излъчва свирепа вяра; тя сякаш затваря кръга около безкрайните часове, прекарани от Вернер в Дома за деца с надеждата за нещо повече.
— Естествено — казва Вернер. Очите на всички деца са в него. — Гаранция!
„Окупация“
Мари-Лор се събужда от удари на църковни камбани: два… три… четири… пет. Лек мирис на мухъл. Стари възглавници, почти изтърбушени. Копринени тапети зад буцестото легло, на което е седнала. С разперени ръце може почти да докосне срещуположните стени на стаята.
Екотът на камбаните заглъхва. Спала е през почти целия ден. Какъв е този приглушен рев? Хора, тълпи? Или пак морето?
Тя спуска крака на пода. Раните по петите й пулсират. Къде е бастунчето й? Тръгва, влачейки предпазливо стъпала, за да не се чукне в нещо. Зад завесите има висок прозорец, не стига върха му. Срещу него напипва скрин; леглото пречи да се отворят изцяло чекмеджетата.
Въздухът тук: можеш да го разтриеш между пръстите си.
Тя излиза пипнешком през вратата в… какво? Салон? Тук ревът е по-глух, почти шепот.
— Ало?
Тишина. После — раздвижване, някъде ниско долу, тежките обувки на мадам Манек, изкачващи се по тясна, виеша се стълба, пушаческите й дробове — все по-близо, трети етаж, четвърти — колко висока е тази къща? — после гласът на мадам: „Госпожице?“, взимат я за ръка, връщат я в стаята, в която се събуди, и я слагат да седне на леглото.
— Ще пишкаш ли? Трябва. После ще се изкъпеш. Хубаво се наспинка… Татко ти е в града, тръгна да види дали не работи пощата; въпреки че му казах — затворена е. Гладна ли си?
Мадам Манек отупва възглавници, сгъва юргана. Мари-Лор се опитва да мисли за нещо дребно, ясно. Макета, който остана в Париж. Мида от лабораторията на д-р Жефар.
— Цялата къща ли е на прачичо ми?
— Всяка стая.
— Сигурно е платил ужасно много.
Мадам Манек се разсмива:
— Бързо съобразяваш, браво. Прачичо ти я получи в наследство от татко си; той пък — от прадядо ти. Беше богат човек.
— Вие познавахте ли го?
— Аз работя тук цяла вечност, миличко. Господин Етиен беше още мъничък.
— Значи сте познавали и дядо ми?
— Да.
— Днес ще се видя ли с чичо Етиен?
— Сигурно не — казва мадам Манек след известно колебание.
— Но… той е тук, нали?
— Да, мила. Винаги е тук.
— Винаги?