![Септемврийски светлини [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/6/septemvrijski-svetlini-bg-download.jpg)
Септемврийски светлини [bg]
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: Мъглата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-492-1
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Септемврийски светлини [bg]». Краткое содержание книги:
— Само ако ти ми обещаеш, че повече няма да се разхождаш нощем сам из гората — поне докато не се изясни какво е станало с Хана…
Двамата се погледнаха право в очите.
— Дадено — съгласи се момчето.
Лазарус му стисна ръката съвсем делово. После, загадъчно усмихнат, отиде до един шкаф, извади оттам дървена кутия и му я връчи.
— Какво е това? — полюбопитства момчето.
— Тайна. Отвори я и ще видиш.
Дориан отвори кутията и светлината на фенера разкри сребърна фигурка, голяма колкото дланта му. Той смаяно погледна Лазарус, който му се усмихна.
— Нека да ти покажа как работи това.
Майсторът на играчки взе фигурката и я постави на масата. С леко натискане на пръстите я накара да разпери криле, тъй че стана ясно какво представляваше. Ангел. Същият като онзи, който бе стреснал момчето, но изработен в малък мащаб.
— С този размер не може да те уплаши, нали?
Дориан кимна въодушевено.
— Значи това ще е твоят ангел-хранител. Той ще те закриля от сенките…
Лазарус изпрати момчето през гората до Къщата на носа. Пътьом му обясняваше тайните на занаята си и разни техники за създаване на роботи и други механизми, които по своята сложност и находчивост сякаш граничеха с магията. Лазарус като че ли знаеше всичко и имаше готов отговор дори на най-заплетените и коварни въпроси. Просто не можеше да бъде хванат натясно. Когато стигнаха края на гората, Дориан вече бе във възторг от него и се гордееше, че има такъв приятел.
— Не си забравил нашия договор, нали? — прошепна Лазарус. — Никакви нощни екскурзии занапред.
Дориан кимна и забърза към къщи. Майсторът на играчки остана да чака отвън, докато момчето се качи в стаята си и му помаха от прозореца. Лазарус му махна за поздрав на свой ред и едва тогава си тръгна. Горският мрак го погълна отново.
Проснат в кревата, Дориан се усмихваше щастливо. Всичките му грижи и тревоги се бяха изпарили. Успокоено, момчето отвори кутията и извади механичния ангел. Подаръкът на Лазарус беше безупречно изработен и неземно красив. Сложността на механизма носеше отпечатъка на тайнствена, вълшебна наука. Дориан остави фигурката на пода до кревата си и изгаси лампата. Лазарус беше гений — това бе точната дума. Дориан я бе чувал стотици пъти и винаги се изумяваше от лекотата, с която прикачваха това определение на разни хора, недостойни да го носят. В лицето на Лазарус най-сетне бе срещнал истински гений, който отгоре на всичко бе негов приятел.
Неудържимото желание за сън постепенно надделя над въодушевлението. Дориан се предаде на умората и скоро се унесе в блянове за чудни приключения. Във въображението си се виждаше като наследник на науката на Лазарус и сам изобретяваше машина, която ловеше сенки и избавяше света от зловеща престъпна организация.
Дориан вече спеше дълбоко, когато фигурката изведнъж се раздвижи от само себе си и крилете ѝ бавно се разпериха. Металният ангел наклони глава и вдигна едната си ръка. Черните му очи — вкаменени обсидианови сълзи — искряха в сумрака.
8.
Инкогнито
Цели три дни Ирен не получи вест от Исмаел. През това време той не се вясна в града и платноходката му не влезе в пристанището. Буреносен фронт бе обхванал крайбрежието на Нормандия, похлупвайки залива с пепелявосиво покривало, което явно нямаше да се разнесе за седмица.
Улиците на града бяха замрели под ситния дъждец в утрото, когато Хана измина последния си път до малкото гробище на възвишението, което се издигаше на североизток от Синия залив. Траурното шествие я изпроводи до портите на гробището. По изрично желание на семейството на ритуала присъстваха само най-близките на девойката. Със сърца, натежали от спомена за нея, жителите на градчето мълчаливо се разотидоха под дъжда.
Лазарус предложи да придружи Симон и децата ѝ по обратния път към Къщата на носа, докато събралите се хора полека се разпръснаха като утринна мъгла. Именно тогава Ирен зърна самотния силует на Исмаел; застанал на върха на стръмните скали, ограждащи гробището, той съзерцаваше оловното море. Ирен размени поглед с майка си и това бе достатъчно. С едно кимване Симон ѝ разреши да си тръгне. След малко колата на Лазарус потегли от параклиса „Сен Ролан“, а Ирен се закатери по пътеката, която водеше към скалите.
Откъм хоризонта долиташе грохотът на електрическа буря, бушуваща над морето. Мълниите, прорязващи небето, озаряваха плътните облаци, подобни на цистерни от нажежен метал. Момичето завари Исмаел да седи на една скала, загледан в океана. В далечината островчето с фара и носът чезнеха сред мъглата.