Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Тихо. Спят. Ти си номер четиринайсет. Четиринайсетият ми принц и любимото ми момче.

– Моите братя – прошепнах.

Погледнах ги в стъклените им клетки. Еднакви кукли. Един от тях похъркваше тихо и виждах, да, виждах зъбите му. Дребни и много остри като мънички остриета. Те бяха мои братя и бяха нещо ужасно. Имаха черна коса и черни очи. Моята коса беше жълта като на майка ми, а очите ми – бледи. Не бях един от тях. Господин Фингърс сложи ръка на рамото ми.

– Мило мое момче. Утре можеш да играеш с тях. Сега тичай в леглото и се наспи.

И хукнах. Изтичах в кулата и в стаята си. Покрих се със звездни карти. Исках да сънувам звездите. Исках да избягам през телескопа си, но бях в Земята на мъртвите и сънищата ми бяха сънища на мъртъвци.

В съня си отново бях в стария ни семеен дом. Беше място на красоти и наказания. Вечерях с баща си и майка си, и леля Роузбъд. Ядяхме нещо странно. Ядяхме ангел. Беше още жив и крилата му трептяха като туптящо сърце. Казах:

– Не мога да го ям това.

Баща ми изглеждаше сърдит.

– Трябва да ядеш каквото ти се казва.

Майка ми каза:

– Полезно е. Ще те направи силно момче.

Леля Роузбъд добави:

– Имаш слаб мозък. Ангелското месо ще те излекува.

Опитах късче ангелско месо. Сдъвках го и преглътнах.

Имаше сладък вкус. Имаше грешен вкус. Изплюх го и изтичах навън в градината. Изтичах в полята, при един стар кладенец в края на земите ни, близо до гората. Смуках си палеца до кладенеца и галех дългите стръкове трева, докосвах маргаритките. Вгледах се надолу в кладенеца и видях как господин Фингърс ми маха.