За честта на крадеца [bg]

— Вече започвах да се чудя дали твоят човек някога ще приготви фалшивия документ. Защо се забави толкова?

— Имах друга работа.

— Неубедително оправдание, но типично за тебе. Въпреки това се радвам, че си тук.

Изсмях се неприязнено.

Тя ме изгледа косо.

— Както виждам, днес си в чудесно настроение.

— Случва се, когато правят опити да ме убият.

— Смятах, че си свикнал с рисковете на занаята.

Гласът ми задра в гърлото ми.

— Общо взето. Но този път не беше заради сродници.

Тя тъкмо сваляше от шията си паяжината от скъпоценни камъни и сребърен филигран, но замря, щом долови промяната в гласа ми. Обърна се и аристократичната снизходителност изчезна от погледа й и той стана пронизващ. Ленивата грациозност се превърна в наежено подозрение.

— Дрот? — И нейният глас прозвуча по-гърлено. — За какво си дошъл?

Не й отговорих, защото още не бях съвсем сигурен. Знаех само, че яростта напира и ме подтиква да направя нещо… да отмъстя. Надигнах се и тръгнах към нея.

— Предлагам да се върнеш на стола и да обсъдим това — каза тя.

Завъртях глава.

— Не и този път, Ана. Ще говорим както аз искам.

Едната й вежда се изви.

— Аха…

Заобиколих леглото и тя започна да отстъпва.

Стиснах дръжката на рапирата. Оставаха ми няколко крачки.

— Трябва да сложим край на това.

— Все същото повтаряш, скъпи братко. — Хубавите начервени устни се изкривиха и Кристиана извика: — Джоузеф!

Хвърлих се напред още преди втората сричка на името и лявата ми ръка я хвана за гърлото. Избутах я и тя се преви назад над нощното шкафче, раменете й опряха в стената. Докато вратата на спалнята се отвори, кинжалът от калъфа под ръкава ми вече докосваше бузата на сестра ми.

— Госпожо! — кресна Джоузеф.

По тропота познах, че не е сам.

Усещах как една веничка на шията й пулсира под дланта ми, виждах как се зачервява кожата й. И ударите на моето сърце кънтяха в ушите ми.

— Кажи им да се махнат — заповядах, останал без дъх.

Златносините зеници на Кристиана се вторачиха в моите, тя долепи рамене до стената и се постара да изпъне гръб. Не се съпротивяваше, но нещо остро ме боцна в корема.

— Няма! — отсече тя.

Сведох поглед — тя държеше кинжал с лявата си ръка. Дръжката приличаше забележително на дърворезбата по леглото. Обърнах се за миг надясно и видях къде е било скрито оръжието.

Натиснах с моя кинжал бузата й, но не толкова силно, че да я порежа.

— Отпрати ги, Ана.

Тя пък впи поглед в моето оръжие.

— Отрова, а?

Само се подсмихнах.

— Не, предпочитам те да останат — заяви сестра ми.

Чувах приглушени гласове зад гърба си.

— Най-добре се омитайте, Джоузеф — подхвърлих, вторачен в сестра си, — ако не искате да си търсите друга работа сутринта.

Кристиана се засмя безгрижно.