За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
Сетих се за скритото горе въже с възли, почернели като въглен. Заради него се притеснявах най-силно. Едно е да наемеш уста, за да направи заклинание — не е лесно да се проследи изречената магия, затова и на империята й е трудно да стовари гнева си върху виновника. Съвсем друго е, когато е омагьосан предмет като въжето в ръката на Тамас. Империята е забранила такива заклинания още преди три века. Разбира се, използваха се и досега, само че струваха скъпо… дори много скъпо. Не ми се вярваше, че заслужавам да похарчи толкова пари за мен. Но щом беше готова да стигне дотам…
— Няма да има следващ път — уверих Епирис.
Пак сумтене. Вдигнах глава, погледнах го и натъртих:
— Няма.
Гледахме се в този дълъг миг и и двамата се чувствахме прави — или просто ни бе обзел инатът. Не знам кое беше вярно. Накрая аптекарят въздъхна и си разтърка очите.
— Дюкянът ми е тук и засега ще остана. Но Козима, Аларена и София ще отидат при майката на жена ми още утре.
— Епирис, не е нужно да отиват там.
— Напротив.
Искаше ми се да споря още, но не го направих. Моята гордост не беше по-важна от семейството му.
— Ето. — Той сложи горещата чаша пред мен. — Трябва да е готово. Ще забъркам мехлем и ще го оставя на стълбата. Нуждаеш ли се от още ахрами?
— Да.
Взех чашата. Отварата беше горчива и опари гърлото ми.
Щракане на брава, тихо завъртане на дръжката. Мъжки глас — Джоузеф, икономът на сестра ми. Думите проникваха приглушено през двойната врата между коридора и салона. Аз бях по-навътре — в спалнята на Кристиана, но успявах да ги чуя.
— Госпожо, да повикам ли Сара?
— Не, благодаря. Късно е. Остави я да спи. Ще се справя и сама.
— Както желаете, госпожо.
Чух отварянето на вратата към салона и зърнах доближаващите ме мътни отражения на свещта в полирания мрамор на пода. Бях оставил вратата на спалнята отворена.
Сдъвках семето в устата си и преглътнах. Не помагаше много, защото отварата на Епирис, която притъпяваше болката, отнемаше и силата на ахрами. Въпреки това вкусът беше приятен, а след пререканията с Деган в банята се радвах на всичко, което можеше да ми подобри настроението.
Той настояваше да дойде с мен. Отказах — не защото не исках да ми пази гърба с меч в ръка след покушението на Тамас, а защото не му се доверявах, когато се навърта около Кристиана. Забелязвах как зяпа сестра ми, виждах и как погледът й шари по него. Не че очаквах да ми стори зло заради нея, просто не бях сигурен, че би ми позволил аз да й сторя зло.
Освен това не понасях чужди хора, дори Деган, да се месят в семейните ми дела.
Седях на стол с висока облегалка в ъгъла на спалнята. Зад мен от прозореца, през който се бях промъкнал, нощният ветрец повяваше и поклащаше пламъчето на единствената свещ, която бях запалил. Бях я сложил в отсрещния ъгъл на стаята, за да остана в сянка, но и за да не се пробуди нощното ми зрение. И когато вратата на спалнята се отвори докрай, бях готов за светлината.
Кристиана влезе плавно и достолепно, полите на роклята й в изумрудено и бадемово се развяваха с всяка крачка. Деколтето й се бе изместило и откриваше рамо с гладка кожа сред водопада от лешникова коса. Над свещника в лявата й ръка трептяха три пламъчета на сребристи восъчни свещи. Светлите й очи гледаха разсеяно под леко свитите вежди. Бе стиснала устни. Не се съмнявах, че обмисля отново интригите от отминалата вечер. Две крачки по-късно тя се усмихна и кимна на себе си. Не се съмнявах, че някой в императорския двор вече е обречен.
После тя забеляза запалената свещ. Забеляза и мен. Малко остана да изтърве свещника.
— Копеле! — ахна тя. — Щеше да ми изкараш акъла!
— Колко жалко.
Тя впи пронизващ поглед в мен и се усмихна с неприветливо лукавство.
— Както виждам, още не си научил за какво служат вратите.
— Според мен е най-добре да не се мяркам пред слугите ти.
— Винаги предпазлив.
— От кого го чувам — сопнах се аз.
Усмивката й стана замислена.
— Прав си. Все пак той обучи добре и двама ни.
Той. Себастиан. Нашият пастрок.
Появи се от дебрите на гората Балстуран три години след смъртта на баща ми. Тогава бях на седем години, а Кристиана — на четири. Отначало майка ни не го допускаше до себе си, но той неусетно спечели сърцето й. Така ловецът стана втори баща за нас.
Скоро обаче проумяхме, че той невинаги е залагал капани в гората.