За честта на крадеца [bg]

— Госпожо, да повикам ли Сара?

— Не, благодаря. Късно е. Остави я да спи. Ще се справя и сама.

— Както желаете, госпожо.

Чух отварянето на вратата към салона и зърнах доближаващите ме мътни отражения на свещта в полирания мрамор на пода. Бях оставил вратата на спалнята отворена.

Сдъвках семето в устата си и преглътнах. Не помагаше много, защото отварата на Епирис, която притъпяваше болката, отнемаше и силата на ахрами. Въпреки това вкусът беше приятен, а след пререканията с Деган в банята се радвах на всичко, което можеше да ми подобри настроението.

Той настояваше да дойде с мен. Отказах — не защото не исках да ми пази гърба с меч в ръка след покушението на Тамас, а защото не му се доверявах, когато се навърта около Кристиана. Забелязвах как зяпа сестра ми, виждах и как погледът й шари по него. Не че очаквах да ми стори зло заради нея, просто не бях сигурен, че би ми позволил аз да й сторя зло.

Освен това не понасях чужди хора, дори Деган, да се месят в семейните ми дела.

Седях на стол с висока облегалка в ъгъла на спалнята. Зад мен от прозореца, през който се бях промъкнал, нощният ветрец повяваше и поклащаше пламъчето на единствената свещ, която бях запалил. Бях я сложил в отсрещния ъгъл на стаята, за да остана в сянка, но и за да не се пробуди нощното ми зрение. И когато вратата на спалнята се отвори докрай, бях готов за светлината.

Кристиана влезе плавно и достолепно, полите на роклята й в изумрудено и бадемово се развяваха с всяка крачка. Деколтето й се бе изместило и откриваше рамо с гладка кожа сред водопада от лешникова коса. Над свещника в лявата й ръка трептяха три пламъчета на сребристи восъчни свещи. Светлите й очи гледаха разсеяно под леко свитите вежди. Бе стиснала устни. Не се съмнявах, че обмисля отново интригите от отминалата вечер. Две крачки по-късно тя се усмихна и кимна на себе си. Не се съмнявах, че някой в императорския двор вече е обречен.

После тя забеляза запалената свещ. Забеляза и мен. Малко остана да изтърве свещника.

— Копеле! — ахна тя. — Щеше да ми изкараш акъла!

— Колко жалко.

Тя впи пронизващ поглед в мен и се усмихна с неприветливо лукавство.

— Както виждам, още не си научил за какво служат вратите.

— Според мен е най-добре да не се мяркам пред слугите ти.

— Винаги предпазлив.

— От кого го чувам — сопнах се аз.

Усмивката й стана замислена.

— Прав си. Все пак той обучи добре и двама ни.

Той. Себастиан. Нашият пастрок.

Появи се от дебрите на гората Балстуран три години след смъртта на баща ми. Тогава бях на седем години, а Кристиана — на четири. Отначало майка ни не го допускаше до себе си, но той неусетно спечели сърцето й. Така ловецът стана втори баща за нас.

Скоро обаче проумяхме, че той невинаги е залагал капани в гората.