Знакът на жрицата [bg]

Валдрако ме удари толкова силно, че аз паднах на земята и видях звезди посред бял ден. После той ме изправи, закри с едната си ръка очите ми, а с другата запуши устата ми и ме притисна към гърдите си.

— Мълчи — изсъска той. — Мълчи и слушай! — гласът му беше толкова плътен и студен, че нямаше нужда да крещи. Беше ме притиснал толкова силно, че усещах брадата му на бузата си.

— Имаме още доста от вещерския корен — започна той.

— Не… — промълвих аз несъзнателно. Или поне исках да кажа точно това, но тъй като ме държеше за устата, издадох само един хриплив звук. Не исках да се връщам в призрачната земя. „Човек може да умре“ — беше ми казала мама и аз й вярвах. Да умре или най-малкото — да се побърка. Това не беше място за живи хора.

— Казах ти да мълчиш! — той ме разтресе. — Можем да те упоим. Лесно е и е опасно само за теб. Но може да постъпим и другояче. Знаеш ли какво е „кукла за бой“?

— Не — прошепнах аз.

— Всички деца трябва да бъдат шляпани от време на време — рече ми той, сякаш това бе ясно от само себе си. — Но можеш да загубиш живота си, ако удариш графско дете. И как тогава да бъдат възпитавани тези деца? Сега ще ти кажа. Дава им се кукла за бой. Ако графското дете направи някоя пакост, куклата за бой си го отнася.

Думите му прокънтяха в ушите ми, но не знаех какво целеше с всичко това. Скоро разбрах.

— Лакланското момче е твоята кукла за бой. Ако ме ядосаш, той ще си го получи вместо теб. И ако отново използваш вещерските си очи или глас срещу мен или моите хора, ще го убием. Разбра ли?

Аз се свих и не знаех какво да правя.

— Разбра ли?

— Да…

— Добре. Трябва да се научиш да се държиш прилично. Можем да започнем с две прости правила. Пази очите си за себе си — ако някой от нас те погледне, ще свеждаш поглед в земята. Ясно ли ти е?

— Да.

— Трябва да се научиш още да си държиш устата затворена. Няма да говориш, докато не ти бъде казано.

Той ме пусна и нареди на Сандор да прибере Тавис отново във фургона.

— И се погрижи този път да не избяга!

После отново се обърна към мен. Аз погледнах сковано в земята, както ми бе казал.

— А ти! — рече ми той — Ти идваш с мен във втория фургон.

— Червеният кон не може да тегли с този крак — каза Сандор.

— Така е. Ще трябва да използваме Мефисто.

Говореше за собствения си кон — голям зъл тъмнокафяв жребец. Той присвиваше уши и се озъбваше всеки път, щом някой го приближеше. В началото си мислех, че не харесва само мен — все пак веднъж го бях наръгала в хълбока с ножа си. Но конят беше също толкова зъл и към останалите. Наложи се Валдрако сам да го впрегне, защото Сандор твърдеше, че ще го ухапе, ако се опита.

Валдрако се метна на капрата и хвана юздите. Зацъка с език. Мефисто ритна ядосано тегличния ремък с единия си заден крак. Явно не беше свикнал да бъде впрегатен кон и не му харесваше. Но когато Валдрако заплашително вдигна камшика, все пак се подчини и тръгна. Фургонът не бе толкова тежък, колкото преди. Наметалата на клановете и мечовете ги нямаше — бяха ги взели трима мъже, които срещнахме на излизане от планината. Доколкото видях, не платиха за тях. Даже напротив, Валдрако подаде на единия кесия, а той я взе мълчаливо. Тази сделка ми се беше сторила странна.