Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

Може би беше по-добре, че не успяхме да проведем подобен баща-дъщеря разговор, защото, когато стигнахме в кметството, за да вземем нашата храна и да говорим с господин Дануърт, татко беше влязъл в ролята на Боб Несбит.

— Съпругата ми и аз не знаехме какво да очакваме — заговори баща ми, след като се представи. — Разбира се, не бяхме се чували с мама, но надеждата ни не беше умряла. Все пак е пълно чудо, че още сме живи. Домът ни в Сан Диего го няма, но отидохме при брата на Сали — Чарли — когато всичко се случи. Той живееше в Сюзънвил. Ако не беше мама, щяхме да останем там. Тревожех се, че живее сама и само Лора Еванс и децата ѝ се грижат за нея. В крайна сметка убедих съпругата ми и Чарли, че трябва да се насочим на изток, и това се оказа, че е поредното чудо, тъй като се отдалечихме от обхвата на вулканите, когато започнаха да изригват. На Коледа се случи третото чудо, когато се роди синът ни Гейбриъл.

— Колко души казахте, че е семейството ви? — попита господин Дануърт. Според мен това беше добър знак.

— Петима, без да включваме Гейбриъл — отвърна татко. — Сали се нуждае от допълнително храна, тъй като кърми. Иначе сме аз, съпругата ми, двете ни по-големи деца, Алекс и Джули, и братът на Сали, Чарли. Алекс и Джули са чудесни деца, най-добрите, за които може да мечтае един баща. Алекс е толкова умен. Когато всичко това приключи, ще отиде в колеж. Джули е втора майка на бебето. Всеки ден благодаря на Бога, че ме е благословил с тях.

Почувствах се много странно да чуя подобни думи от устата на татко. Не, това е лъжа. Не се почувствах странно. Догади ми се. Не защото трябваше да стоя там и да кимам, сякаш всичко е истина, а защото някак си всичко изречено от него беше вярно. Баща ми може и да познаваше Алекс и Джули само от два месеца, но между тях съществуваше връзка, която я няма вече между нас. Можеш да я усетиш в начина, по който ги гледа, по който попива всичко, което каже Алекс, и в усмивките, с които дарява Джули. Така се отнася и с Чарли. Все едно са членове на някакво тайно общество, до което никой друг няма достъп.

Когато господин Дануърт ме попита дали всичко, което татко казва, е истина, отвърнах „да“, и определено не излъгах. Не можех да обясня на мама защо е така, нито на някой друг. Джон също нямаше да ме разбере, само може би Мат би схванал какво имам предвид.

— Предполагам, че наистина ви се полага храна — заключи господин Дануърт. — Разбира се, до следващия понеделник не можем да ви дадем нищо, така че трябва да се оправяте сами дотогава. Също така не мога да гарантирам, че шуреят ви ще получи нещо или пък, че за съпругата ви ще има допълнително. Онова, което даваме, идва от всички останали. Не можем да се обадим на правителството и да им кажем, че имаме петима нови съграждани, на които да пратят допълнително храна.