Един ден от залеза на света [bg]

Октомври дойде, септември си тръгна.

След пет минути беше на крак. Тръгна с несигурни стъпки към банята за забравеното хапче. Челюстта го наболяваше, но не много силно. В устата си усещаше вкус на етер от лекарството, примесен с вкус на уиски и тютюн. Глътна плоското бяло колелце и си каза: „Неумъртвим“. Пи вода и си каза: „Вечен“. Отново беше напълно буден и непонятно защо никак не му се спеше. А само преди пет минути, когато си беше легнал, бе убеден, че ще спи цяла нощ.

Запали цигара и пак погледна часовника си да види дали няма грешка, дали не е спрял — може би беше спал цяла нощ и бе отпочинал и възстановен. Часовникът си беше съвсем наред, тиктакаше постоянно и показваше два часа и шест минути след полунощ.

Мислеше да се обади на някого, когато телефонът иззвъня — много кратичко, тъй като операторът знаеше, че ако той спи, ще предпочете да не го чуе. Нещо става, мина му праз ума. Не се събудих току-така само след пет минути. Вдигна слушалката.

— Моля те да запазиш спокойствие — рече Лора. — Обаждам се от вкъщи.

— Какво става?

— Ван. Събуди се преди малко. Не обезпокои никого. Отиде в банята и го чух, че повръща. Влязох при него. Лицето му беше цялото зачервено, обляно в сълзи. Но той не плачеше. Беше просто от напрягане при повръщането. Повръща още малко. Избърсах лицето му с топла кърпа и го заведох да легне в моето легло. Тресеше го и каза, че има силно главоболие. От време на време получава мигрена. Помислих си, че най-добре ще е да се обадя на лекаря, но Ван се възпротиви, та си помислих, че тъй като си в града, по-добре да се обадя на теб. Дано да не те събудих.

— Не. Всъщност тъкмо се прибрах, преди няколко минути. Напълно съм буден. Сега, първо да те питам, Роузи добре ли е?

— Да. Тя спи дълбоко. Много се вълнуваше, очаква с нетърпение утрешния ден, който ще прекарате заедно.

— Хубаво. А ти?

— Добре съм. Само Ван е зле.

— А госпожица Макдугъл?

— О, Йеп, всички сме добре. Само на Ван му е лошо.

— Още ли го тресе?

— Може би вече по-малко. Той е тук до мен и слуша.

— Може ли да говоря с него?

— Разбира се.

— Ван?

— Здравей, татко.

— Как се чувстваш?

— Струва ми се, че малко прекалено се вживях в мача.

— „Доджърс“ победиха.

— Да, и за малко да спечелят и първите два мача, но изгубиха и се боях да не изгубят и този.

— Как смяташ? Ще спечелят ли шампионата?

— Ако не спечелят, татко, значи са банда негодници.

— Точно така им викат. Така им викат от години.

— Те са най-добрите, най-добрият тим, не само в Националната лига — във всяка лига — но стигне ли се до решителните мачове, изведнъж им става нещо. Знаеш я Кити Делмонико — тя е за „Янкис“. Винаги е била за тях. Не я виня, че харесва този отбор, особено пък отбора от тази година — все ветерани, уморени, изчерпани играчи, печелещи срещите с много по-силни и по-добри отбори. Тя ме води на тези мачове и никое друго момче на моята възраст, което познавам, не е изгледало всички мачове. Няколко момчета са гледали един-два. Знаеш, че съм страшно благодарен на Кити, че ме води на мачовете, и я уважавам, задето подкрепя своя отбор, но същевременно съм за „Бруклин Доджърс“. Вероятно от това съм малко объркан.