Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Не правиш просто шев – казваше Марго, – а създаваш нов живот.

Кат й вярваше тогава, както й вярваше и сега. Но колко живота бе скрила баба й в гардеробите на другия край на света?

Защото бе невъзможно да повярва, че роклите във вилата бяха остатъци от бизнес начинанието на баба й. Марго го бе започнала едва през 1973 година и бе преустановила дейността си през деветдесетте. Кат й бе помогнала да разпродаде всичко. Роклите в Корнуол бяха от по-ранен период и бяха оригинали от Париж, а не лицензираните модели, които вероятно се бяха предлагали в Австралия по онова време. И наистина, Кат със сигурност щеше да забележи, ако баба й получеше нещо толкова забележително, като роклята „Венера“, за продан.

Така че откъде се бяха появили? И защо бяха държани толкова далеч и толкова небрежно съхранявани? Модният историк в Кат се свиваше при мисълта какво може да причини на тези десетилетни, достойни за музей експонати соленият морски вятър, проникващ през процепите на вратите. Това бе една от причините, поради които си купи още един куфар и донесе със себе си някои от роклите.

И най-вече – най-поразителната от всички – изумително синята. Нямаше етикет. Въпреки че се рови повече от два часа, Кат не успя да открие нищо за нея сред снимките на Диор.

Във всичко това нямаше никакъв смисъл. А тя бе толкова уморена, че едва си държеше очите отворени. Време бе да си легне. Щеше да попита баба си за роклите и за вилата през уикенда. Сигурно имаше някакво просто обяснение, въпреки че на Кат не й хрумваше какво би могло да бъде то.

На следващия ден, без да обръща внимание на замайването, причинено от часовата разлика, така както всички майки изобщо не обръщат внимание на постоянната умора, Кат остави момичетата в училище и хвана ферибота за Барангроу. Забеляза как няколко жени на ферибота жадно гледат роклята й и й се прииска да ги заговори и да ги покани да я пипнат, да погледнат от вътрешната страна, където ставаше очевидна истинската артистичност на Диор, тъй като знаеше, че повечето хора могат само да зърнат такава рокля зад стъклената витрина на музея. Сърцето й бе надделяло над разума й на консерватор и тази сутрин тя бе облякла роклята „Бон Воаяж“ на Диор от 1948 година от колекцията на баба си. Беше ушита от тъмнокафяв вълнен плат с колан на талията и с яка, която преминаваше в красиво драпиран шал, който се подпъхваше под колана и се разстилаше в широк клош над полата. Знаеше, че светлината, въздухът, дори допирът с кожата й с всяка секунда увреждаха този музеен експонат, но понякога дрехите трябваше да живеят, вместо да бъдат погребани в кутии в складови помещения с климатици.

Когато зави към музея „Пауърхаус“, тя изведнъж стана друг човек. От жена, чиято глава е пълна с информация за училищни обяди и униформи и въпроси къде, за бога, Лизбет е сложила книгата й от библиотеката, тя се преобрази на Катрина Журдан, модния историк, който с удоволствие вдъхва нов живот на вековни стари облекла. Това щеше да бъде един особено вълнуващ ден, ден, който щеше със сигурност да я накара да забрави умората и случилото се в Корнуол, и тя искаше да бъде сигурна, че е достатъчно съсредоточена, за да може да му се наслаждава напълно.